Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Извън тези два лагера се извисяваше един човек, Робеспиер, който респектираше и двете страни.

Долу превиваше гръб ужасът, който може би е благороден, и страхът, който е подъл. Под страстите, под героизма, под себеотрицанието, под яростта — мрачната тълпа на безименните. Долните пластове на събранието се наричаха Равнината 363. Там имаше всичко, което се мъчеше да остане на повърхността, хората, които се съмняват, които се двоумят, които отстъпват, които отлагат, които дебнат, всеки изплашен от някого. Планината беше елитът, Жирондата беше елитът; Равнината беше тълпата. Равнината се олицетворяваше и изявяваше чрез Сиейес.

Сиейес беше задълбочен човек, който стана вятърничав. Той затъна в третото съсловие и не можа да се издигне до народа. Някои личности са създадени да останат по средата на пътя. Сиейес наричаше тигър Робеспиер, който пък го наричаше къртица. Този метафизик накрай стигна не до мъдростта, а до благоразумието. Той беше придворен на революцията, а не неин слуга. Той вземаше лопата и отиваше с народа да работи на Марсово поле, впрегнат в една и съща кола с Александър дьо Боарне. Проповядваше да се действува, а сам нищо не правеше. Казваше на жирондинците: „Привлечете оръдието на ваша страна“. Има мислители, които са и борци; такива хора като Кондорсе бяха с Вернийо или като Камий Демулен — с Дантон. А има и мислители, които искаха да живеят — те бяха със Сиейес.

В най-добрите бъчви има утайка. Под Равнината беше Блатото 364. Уродлива неподвижност, в която прозираше егоизмът. Тук в очакване трепереха мълчаливо страхливците. Нищо по-отвратително. Всякакъв позор и никакъв срам; прикрита злоба; негодувание под раболепието. Бяха безсрамно изплашени; използуваха всички средства на подлостта; предпочитаха Жирондата, а тръгваха с Планината; развръзката зависеше от тях; преливаха се към страната, която успяваше; предаваха Луи XVI на Вернийо, Вернийо — на Дантон, Дантон — на Робеспиер, Робеспиер — на Талиен. Те позоряха живия Марат и боготворяха мъртвия Марат. Те подкрепяха всичко до деня, в който проваляха всичко. Те инстинктивно предчувствуваха кога да нанесат решителния удар на всичко, което се клати. В техните очи вършеше измяна към тях всяка разклатила се сила, на която се бяха решили да служат. Те бяха бройката, те бяха силата, те бяха страхът. И оттам смелостта на безчестните.

И оттам 31 май, 11 жерминал 365, 9 термидор; трагедии, заплетени от гигантите, а разплетени от джуджетата.

Към тия хора, изпълнени със страсти, се бяха размесили хора, изпълнени с мечти. Утопията присъствуваше тук под всичките си форми — войнствуващата, която използуваше ешафода, и наивната, която отменяше смъртното наказание; страшилище за троновете, ангел за народите. Наред с войнствените глави имаше глави, обзети от съзидателни мисли. Първите се занимаваха с войната, вторите с мира; един мозък, Карно, раждаше четиринадесет армии; друг един мозък, Жан Дебри 366, обмисляше създаването на една световна демократическа федерация. Сред тия яростни словоизлияния, сред тия крещящи и ругаещи гласове имаше и плодотворно мълчание. Лаканал 367мълчеше, обмисляше народното образование; Лантенас 368мълчеше и създаваше основните училища; Ревелиер-Льопо 369мълчеше и мечтаеше как да издигне философията до висотата на религия. Други се занимаха с второстепенни, по-дребни, по-практически въпроси. Гитон-Морво 370проучваше подобряването на условията в болниците, Мер 371 — унищожаването на крепостничеството, Жан-Бон-Сент-Андре 372 — отменянето на затвора за дълг и на телесните наказания, Ром — предложението на Шап 373, Дюбойо 374 — подреждането на архивите, Коран-Фюстие 375 — създаването на анатомически кабинет и природонаучен музей, Гиомар 376 — организирането на речно корабоплаване и построяването на бараж на река Шелда. Изкуството също имаше свои фанатици и дори мономани; на 21 януари, когато главата на монархията падаше на площад „Революция“, Безар 377, представител на Оаза, отиде да види една картина на Рубенс 378, намерена в една мансарда на улица „Сен-Лазар“. Художници, оратори, пророци, хора-великани като Дантон, хора-деца като Клоотс, гладиатори и философи, всички вървяха към една цел — прогреса. Нищо не ги смущаваше. Величието на Конвента бе да се търси реалното количество в това, което хората наричат невъзможно. На единия край Робеспиер бе втренчил поглед в правото; на другия край Кондорсе бе втренчил поглед в дълга.