Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Зрителите от долните трибуни се струпваха по парапетите и изпълваха всички междинни пространства. В горния балкон една дълга желязна греда, здраво закрепена, поставена хоризонтално на височина на лактите, служеше за перило и предпазваше зрителите от евентуален натиск на тълпите, изкачващи се по стълбите. Въпреки това веднъж един човек бе избутан долу в заседателната зала; той падна почти върху Масийо, епископ на Бове, но не го уби и каза: „Я виж! Значи епископът е полезен за нещо!“

Залата на Конвента можеше да побере две хиляди души, а в дни на вълнения — три хиляди.

Конвентът заседаваше два пъти — сутрин и вечер.

Облегалото на председателското кресло беше кръгло със златни гвоздеи. Масата му се крепеше на четири крилати еднокраки чудовища, излезли като че ли от Апокалипсиса, за да присъствуват в революцията. Изглежда, бяха разпрегнати от колесницата на Иезекиил 261, за да бъдат впрегнати в гальотата на Сансон 262.

Върху масата на председателя имаше голям звънец, почти камбана, широка бакърена мастилница и една подвързана с кожа книга, която бе протоколната книга.

Върху тази маса е капела кръв от отрязани глави, набучени на копия.

До трибуната водеха седем стъпала. Тия стъпала бяха високи, стръмни, трудни за изкачване; веднъж, изкачвайки се по тях, Жансоне се спъна. „Това е стълба на ешафод!“ — каза той. „Тъкмо да свикнеш“ — извика му Карие 263.

Там, където стената му се е видяла много гола — ъглите на залата, — архитектът бе поставил снопове със стърчаща навън брадва.

Вдясно и вляво от трибуната върху подставки имаше по един канделабър, висок дванадесет стъпки, на върха с по четири чифта кинкети. Във всяка ложа за публика имаше по един такъв канделабър. Върху подставките на тези канделабри бяха гравирани колелца, които народът наричаше „огърлиците на гилотината“.

Пейките на Събранието стигаха почти до балюстрадата на трибуните; депутатите и народът можеха да разговарят.

Изходите на ложите бяха към лабиринта от коридори, в които понякога се вдигаше ужасен шум.

Конвентът изпълваше двореца и преливаше чак в съседните аристократически домове — отел дьо Лонгвил, отел дьо Коаньи. В този отел Дьо Коаньи след 10 август, ако се вярва на писмото на лорд Бредфорд, били пренесени кралските мебели. В продължение на цели два месеца изпразвали Тюилри.

Комитетите бяха настанени близо до заседателната зала: в павилиона Равенство — по законодателството, по земеделието и по търговията; в павилиона Свобода — на марината, на колониите, на финансите, на книжните пари и на общественото спасение; в павилиона Единство — на войната.

Комитетът на обществената безопасност бе свързан направо с Комитета на общественото спасение посредством един тъмен коридор, осветляван денем и нощем с фенер, из който сновяха шпиони от всички партии. Там никой не говореше.

Бариерата в Конвента бе на няколко пъти премествана. Обикновено беше вдясно от председателя.

В двата края на залата двете вертикални прегради, които затваряха вдясно и вляво концентричните полукръгове на амфитеатъра, образуваха със стената два тесни и дълбоки коридора, в дъното на които имаше две квадратни мрачни врати. През тях влизаха и излизаха.

Народните представители влизаха направо в залата през една врата, водеща към терасата на Клуба на феланите 264.

В тази зала, слабо осветена денем през бледите прозорци, лошо осветена и в здрача от мъждиви светилници, беше винаги тъмно. Това полуосветление намаляваше във вечерния мрак; заседанията на лампено осветление бяха злокобни. Депутатите не се виждаха един друг; от единия до другия край на залата от дясно на ляво, се нападаха групи от смътно очертаващи се лица. Срещаха се, без да се познаят. Един ден Леньело 265, тичайки към трибуната, се сблъсква с някой, който слиза. „Извинявайте, Робеспиер“ — казва той. „За кого ме вземате?“ — отвръща дрезгав глас. „Извинявайте, Марат“ — казва Леньело.

Долу, вдясно и вляво от председателя, имаше две запазени ложи; защото, странно нещо, в Конвента идваха и привилегировани зрители. Само тия ложи имаха драперии. Средата на горния край на драперията бе украсена с два златни желъда. Трибуните за народа бяха голи.

Цялата тази обстановка беше сурова, дива, естествена. Безукорност в жестокостта — това приблизително е цялата революция. Залата на Конвента представляваше най-пълен образец на това, което художниците са нарекли „месидорска архитектура“ 266 — масивна и крехка. Строителите по това време са смятали симетричното за красиво. Последната дума на Възраждането е била казана при царуването на Луи XV и започнала реакция. Бяха докарали изящното до безвкусицата, чистотата до отегчението. Лицемерната добродетел съществува и в архитектурата. След ослепителното изобилие на форми и цветове на осемнадесети век изкуството се бе поставило на диета и не си позволяваше нищо друго освен правата линия. Такъв вид напредък води до уродливост. Изкуство, превърнато в скелет — такова е явлението. Такава е лошата последица на тези видове мъдрости и въздържания; стилът толкова опростява, че се изсушава.