Виктор Юго - Деветдесет и трета година

В отговор се сипеха обиди: „Заговорник!“, „Убиец!“, „Злодей!“, „Бунтовник!“, „Скромният!“ Разобличаваха се един друг пред бюста на Брут. Пререкания, проклятия, предизвикателства. Яростни погледи от едната към другата страна, вдигнати заканително юмруци, насочени пистолети, полуизвадени от ножниците ками. Голяма буря на трибуната. Някои говореха така, сякаш бяха на гилотината. Главите се люшкаха изплашени и страшни. Монтаняри, жирондинци, фелани, модерантисти 419, терористи 420, якобинци, корделиери и осемнадесет свещеници кралеубийци.

Такива бяха тези хора! Кълба дим, разпръснати по всички посоки.

Умове, жертва на вятъра.

Но този вятър беше чудотворен вятър.

Да бъдеш член на Конвента това означаваше, че си океанска вълна. И това беше вярно дори за най-великите. Импулсивната сила идваше отгоре. В Конвента имаше една воля, волята на всички, която не принадлежеше на никого. Тази воля беше някаква идея, идея неукротима, необхватна, която вееше от мрака на небесните висини. Ние наричаме това Революция. Когато преминаваше, тази идея поваляше едни и издигаше други; едните разбиваше в подводните скали, другите отнасяше с пяната. Тази идея знаеше къде отива и тласкаше бездната пред себе си. Да се приписва революцията на хората е все едно да се приписва на вълните приливът и отливът на морето.

Революцията е дело на Неизвестния. Наречете я добро дело, ако страстно желаете бъдещето, или лошо дело, ако тъгувате за миналото, но оставете я на този, който я извършва. Тя изглежда общо дело на големите събития и на великите личности, но тя в действителност е резултат на събитията. Събитията правят разходи, хората плащат. Събитията диктуват, хората подписват. 14 юли носи подписа на Камий Демулен, 10 август е подписан от Дантон, 2 септември е подписан от Марат, 21 септември е подписан от Грегоар, 21 януари е подписан от Робеспиер; но Демулен, Дантон, Марат, Грегоар и Робеспиер са само писари, които потвърждават събитието. Могъщият и зловещ редактор на тези велики страници се именува бог, а маската му — съдба. Робеспиер вярваше в бога. Разбира се!

Революцията е една форма на иманентната сила, която ни притиска от всички страни и която ние наричаме Необходимост.

Пред тази загадъчна обърканост на облаги и страдания историята задава въпроса — Защо?

Защото … — Така ще отговори този, който не знае нищо, а също така и онзи, който знае всичко.

Изправен пред тези периодически катастрофи, които опустошават и оживотворяват цивилизацията, никой не се решава да съди за подробностите. Да се порицават или да се възхваляват хората заради резултата — това е все едно да се възхваляват или да се порицават цифрите заради общия сбор. Това, което трябва да отмине, отминава, а това, което трябва да стане, става. Безсмъртното спокойствие не страда от тия силни ветрове. Над революциите е истината и справедливостта, както звездното небе над облаците.

Такъв беше този неизмерим Конвент; укрепен боен лагер на човешкия род, атакуван от всички тъмни сили едновременно, нощен огън на обсадена армия от идеи, огромен бивак на умове, разположен на скат над бездна. В историята нищо не може да се сравни с това множество, едновременно сенат и тълпа, конклав и кръстопът, ареопаг и уличен площад, съдилище и подсъдим.

Конвентът винаги се огъваше от вятъра; но този вятър бе диханието на народа и на бога.

И днес, след като изминаха осемдесет години, винаги когато някой човек, какъвто и да е той — историк или философ, мислено си представи Конвента; този човек се спира и се замисля. Невъзможно е да не спре вниманието си на това велико шествие на сенки.

Както бе съобщил на Симон Еврар, на другия ден след срещата на улица „Паун“ Марат отиде в Конвента.

В Конвента имаше един маркиз маратист — Луи дьо Монто, който по-късно поднесе на Конвента десетичен стенен часовник с бюста на Марат.

Тъкмо когато Марат влизаше, Шабо се приближаваше до Монто.

— Ей, бившият… — каза му той.

Монто вдигна очи.

— Защо ме наричаш бивш?

— Защото си.

— Аз?

— Защото си бил маркиз.

— Никога.

— Бре!

Моят баща е бил войник, а дядо ми е бил тъкач.

— Каква песен пееш ти, Монто?

— Не се казвам Монто.

— А как се казваш?

— Казвам се Марибон.

— Както и да е — каза Шабо, — все ми е едно.

После добави през зъби: