Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Беше много опасно човек да излезе непредпазливо между живите, да се изрови без причина. Защото можеше да попадне между краката на някоя армия в поход. Страшни гори; двойни капани. Сините не смееха да влязат, белите не смееха да излязат.

В тия подземия за зверове мъжете скучаеха. Понякога нощем, с голям риск, те излизаха и отиваха да потанцуват на съседни поляни. Или пък се молеха, за да убиват времето. „Всеки ден — казва Бурдоазо — Жан Шуан ни караше да прехвърляме молитвените броеници.“

Беше почти невъзможно, когато настъпеше сезонът, да спреш тия от Долен Мен да отидат на Празника на жътвата. Някои биваха обземани от своеобразни идеи. Дени, наречен Сечипланина, се преобличаше като жена и отиваше на представление в Лавал; след това се прибираше в дупката си.

Същите хора, когато влизаха в бой, внезапно падаха убити и заменяха карцера с гроба.

Понякога те повдигаха капака на своята дупка и се вслушваха дали има бой някъде далече; с ухо следяха сражението. Стрелбата на републиканците беше равномерна, стрелбата на роялистите беше разпръсната; това ги ориентираше. Ако огънят на войсковата част изведнъж прекъснеше, това означаваше, че роялистите са претърпели поражение; ако неравномерната стрелба продължаваше и се отдалечаваше към хоризонта, това беше знак, че роялистите побеждават. Белите винаги преследваха; сините — никога, тъй като този край беше враждебно настроен срещу тях.

Тия подземни бойци бяха прекрасно осведомени. Нямаше нищо по-бързо и нищо по-загадъчно от техните съобщителни средства. Те бяха разрушили всички мостове, бяха разглобили всички каруци и все пак намираха начин да си кажат всичко и да се предупредят за всичко. Съобщителни пунктове бяха установени от гора до гора, от село до село, от чифлик до чифлик, от колиба до колиба, от храсталак до храсталак.

Всеки глуповат на вид селянин, движещ се по пътя, можеше да носи телеграми, скрити в кухата си тояга.

За да ходят от единия до другия край на Бретан, бившият член на Учредителното събрание Боетиду 451ги снабдяваше с нов модел републикански паспорти, на които трябваше само да се впише името на притежателя. Такива паспорти този изменник имаше цели купища. Невъзможно беше да ги заловят. „Тайни, посветени на четиристотин хиляди души, бяха свято пазени“ — пише Пюизе 452.

Изглежда, че този четириъгълник, затворен на юг от линията Сабл — Туар, на изток от линията Туар — Сомюр и от реката Туе, на север от Лоара и на запад от океана, имаше единна нервна система, така че която и точка на тази земя да се засегнеше, всичко се разтърсваше. За миг само новината излетяваше от Ноармутие до Люсон и в лагера Луе научаваха какво става в лагера Кроа-Морнно. Би могло да се каже, че птиците помагаха. На 7 месидор година III Хош писа: „Човек би повярвал, че тия хора имат телеграф.“ Това бяха кланове като в Шотландия. Всяка енория имаше свой вожд. Моят баща е водил тази война и затова аз мога да говоря за нея.

Повечето от тях имаха само копия. В изобилие имаше ловни пушки. Няма по-умели стрелци от бракониерите на Бокаж и контрабандистите на Лору. Те бяха необикновени, страшни и храбри бойци. Заповедта за мобилизирането на триста хиляди души накара да бият тревога камбаните на шестстотин села. Пожарът пламна изведнъж по всички точки. Поату и Анжу избухнаха в един и същ ден. Нека кажем, че първият грохот се чу в пущинака Кербадер още на 8 юли 1792 година, един месец преди 10 август. Ален Ределер 453, забравен днес, беше предшественик на Ларошжаклен и на Жан Шуан. Роялистите, заплашвайки със смъртно наказание, мобилизираха всички мъже, годни да носят оръжие. Те реквизираха впрегатния добитък, колите, храните. Веднага Сапино 454събра три хиляди войници, Катлино — десет хиляди, Стофле — двадесет хиляди, а Шарет стана господар на Ноармутие. Виконт Сепо 455разбунтува Горен Анжу, Шевалие Дийози — Антр-Вилен-е-Лоар, Тристан Отшелника 456 — Долен Мен, бръснарят Гастон — град Гемене, а абатът Берние 457 — всичко останало. Малко се искаше, за да се надигнат всички. В дарохранителниците на кюретата роялисти, „заклетите свещеници“, както им казваха, поставяха голяма черна котка, която неочаквано изскачаше оттам по време на богослужението. „Това е дяволът!“ — викаха селяните и целият кантон въставаше. Огнено дихание излизаше от изповедалните. За да нападат ненадейно и устремно сините и за да прескачат ровове и ями, те си служеха с прът, дълъг петнадесет стъпки, наречен „мертек“, оръжие за бой и за бягство. В разгара на боевете, когато нападаха обкръжилите ги републикански войски, всички селяни падаха на колене, щом срещнеха на бойното поле някакъв кръст или параклис, и започваха да се молят под картеча; едва след като свършеха молитвите си, останалите живи се надигаха и се хвърляха срещу неприятеля. Какви гиганти, уви! Те зареждаха пушките си тичешком — талантливи бойци. Обаче лесно ги караха да вярват в небивалици; свещениците им показваха други свещеници, на които бяха зачервили вратовете с пристегната връв, като им казваха: „Това са възкръснали след гилотинирането!“ Те уважаваха рицарството; отдаваха почести на Феск, републикански знаменосец, когото бяха съсекли, без той да изпусне знамето си. Тия селяни знаеха и да се присмиват; свещениците републиканци, които се бяха оженили, те наричаха „хора, които хвърлили расото, а после и гащите“. Отначало те се страхуваха от оръдията, а после се нахвърляха върху тях с тояги и ги пленяваха. Те плениха първо едно хубаво бронзово оръдие, което кръстиха „Мисионера“, а после едно старо оръдие от религиозните войски, на което бяха гравирани гербът на Ришельо и образът на дева Мария; него пък нарекоха „Мари-Жан“. Когато загубиха Фонтене, те загубиха и „Мари-Жан“; около това оръдие паднаха, без да мръднат, шестстотин селяни; после си възвърнаха Фонтене само за да си възвърнат „Мари-Жан“; развеждаха оръдието, покрито с кралското знаме и с цветя, като караха минаващите да го целуват. Но две оръдия бяха малко. Стофле бе взел „Мари-Жан“; Катлино от ревност се отправи към Пен-ан-Манж, атакува Жале и плени трето оръдие; Форе 458атакува Сен-Флоран и плени четвърто. Двама други водачи, Шуп и Сен-Пол, направиха нещо по-хубаво: те издялаха от трупи на отсечени дървета топове и чучула-артилеристи и с тази артилерия, на която от сърце се смееха, принудиха сините да се изтеглят от Марьойл. Това бе тяхното велико време! По-късно, когато Шабло разби Ламарсониер, бягащите селяни оставиха на опозореното бойно поле тридесет и две английски оръдия. Тогава Англия издържаше френските принцове и „изпращаше средства на негово височество“, както писа Нансиа 459на 10 май 1794 година, „защото бяха казали на господин Пит, че благоприличието го изисквало“. Мелине 460пише в един доклад от 31 март: „Лозунгът на бунтовниците е: «Да живеят англичаните!»“ Селяните се спираха, за да грабят. Тия набожни хора бяха крадци. Диваците имат пороци. По-късно от тази именно слабост ги възпира цивилизацията. Пюизе пише в том II на страница 187: „Много пъти аз спасявах град Плелан от грабеж.“ И по-нататък, на страница 434, той избягва да влезе в Монфор: „Направих едно отклонение, за да избягна разграбването на якобинските къщи.“ Бунтовниците обраха Шоле; те опразниха Шалан. След като не успяха да влязат в Гранвил, те опустошиха Вил-Дийо. Те наричаха „якобински отрепки“ планинските жители, присъединили се към сините, и по-жестоко ги унищожаваха от другите. Те като войниците обичаха да убиват в бой и като разбойниците да колят мирното население. Изпитваха удоволствие да разстрелват „дебеланковците“, тоест буржоата, и наричаха това „отговяване“. Във Фонтене един от техните свещеници, кюрето Барботен, съсече един старец със сабята си. В Сен-Жермен-сюр-Ил 461един от техните вождове, благородник при това, уби с пушечен изстрел прокурора на общината и му взе часовника. В Машкул те избиваха редовно по тридесет републиканци на ден в продължение на пет седмици; редицата от тридесет души наричаха „молитвена броеница“. Нареждаха ги с гръб към изкопана яма и ги разстрелваха; понякога застреляните падаха още живи в ямата; но въпреки това ги заравяха. Такива деяния ние видяхме и по-късно. На Жубер, председателя на околията, отразяха китките на двете ръце. На пленените републиканци поставяха специално изковани белезници, които режеха ръцете им. После ги убиваха публично на площадите под звуците на ловджийски рогове. Шарет, който се подписваше „Братство“, шевалието Шарет, който като Марат носеше на главата си кърпа, завързана над самите му вежди, изгори град Порник заедно с жителите му, затворени в къщите. По същото време Карие беше страшен. На терора се отвръщаше с терор. Бретонският бунтовник беше облечен почти като гръцкия въстаник — къса куртка, пушка през рамо, гамаши, широки панталони, подобни на фустанела, вандеецът приличаше на клефт 462. Анри дьо Ларошжаклен, на двадесет и една година, тръгна на война с тояга и чифт пистолети. Вандейската армия наброяваше сто петдесет и четири дивизии. Те обсаждаха по всички военни правила; три дни държаха обсаден Бресюир. Един разпети петък десет хиляди селяни обстрелваха град Сабл с нажежени гюллета. Само за един ден успяха да разрушат четиринадесет републикански лагера от тинье до Курбвейл. Под високата крепостна стена на Туар се е водил следният знаменит диалог между Ларошжаклен и един млад селянин: „Карл! — Тук съм. — Наведи раменете си, за да се кача на тях. — Готово. — Дай пушката си. — Вземете я.“ И така Ларошжаклен скочил в града и без стълби превзели кулите, които бил обсадил Дюгесклен 463. Те предпочитаха куршум вместо луидор. Те плачеха, когато от техния поглед изчезваше родната им камбанария. Да бягат им беше лесно; в такива случаи вождовете казваха: „Хвърлете дървените си обуща, пазете пушките си!“ Когато свършваха боеприпасите, прочитаха молитвите си и се промъкваха в барутните складове на републиканската артилерия; по-късно д’Елбе искаше муниции от англичаните. При наближаването на неприятеля вандейците скриваха ранените си във високите жита или в гъстите папрати, свършеше ли схватката, отиваха да ги приберат. Нямаха униформи. Дрехите им се окъсваха. Селяни и благородници се обличаха с каквито дрипи намерят. Роже Мулиние 464носеше тюрбан и хусарски мундир, взети от склада за облекло в театъра на град Флеш; Шевалие дьо Бовилие 465беше облечен в прокурорска тога, на главата си носеше вълнено кепе, а над него някаква женска шапка. Всички носеха бял шарф и бял пояс; чиновете се различаваха по джуфките. Стофле имаше червена джуфка; Ларошжаклен имаше черна джуфка; Вемпфан 466, който бе полужирондинец, но не напусна Нормандия, носеше на ръката си лента като каработите в Кан. В техните редици имаше жени — госпожа Лескюр, която по-късно стана госпожа дьо Ларошжаклен; Терез дьо Молиан, любовницата на Ларуари, която изгори списъка на енорийските вождове; младата и красива госпожа дьо Ларошфуко, която със сабя в ръка се шегуваше със селяните при обсадата на голямата кула на замъка Пюи-Русо, и тази Антоанет Адамс, наречена Шевалие Адамс, толкова храбра, че когато я заловиха, я разстреляха права от уважение. Това героично време беше жестоко. Хората бяха разярени. Госпожа дьо Лескюр нарочно подкарваше коня си върху падналите след боя републиканци; „мъртви са“ — казваше тя; а може би са били само ранени. Понякога мъжете изменяха, но жените — никога. Госпожица Фльори от Френския театър остави Ларуари и отиде при Марат, но от любов. Доста началници бяха също така невежи като войниците; господин дьо Сапино не знаеше правописа; той пишеше: „ние ште имаме на нашта страна“. Вождовете се мразеха един друг; началниците от блатата викаха: „Долу тия от високите места!“ Кавалерията им беше малобройна и трудно се сформираше. Пюизе пише: „Всеки от тия хора, който ми е дал от все сърце двамата си сина, веднага охладнява, ако му поискам да ми даде един от своите коне.“ Вили, коси, стари и нови пушки, бракониерски ножове, ръжени, криваци с железни обковки и с пирони — това бяха техните оръжия; някои от тях носеха на шия кръст, изработен от две кости на мъртвец. Те нападаха с оглушителни викове, внезапно изскачаха отвсякъде, от горите, от хълмовете, от храстите, от изровените пътища, разпръсваха се, тоест образуваха полукръг, убиваха, унищожаваха, сразяваха като мълния и изчезваха. Когато преминаваха през републикански град, те отсичаха Дървото на свободата, изгаряха го и танцуваха около огъня. Обичаха да действуват нощем. Вандеецът имаше за правило да напада неочаквано. Извървяваха мълчаливо петнадесет левги, и то без да смачкат нито тревичка зад себе си по пътя. Паднеше ли нощта, след като военният съвет на вождовете определи мястото на сутрешното нападение на републиканските постове, те зареждаха пушките си, прочитаха набързо молитвата си, сваляха дървените си обуща и в дълги колони тръгваха през горите, стъпвайки с боси крака по тревата и мъха, без шум, без глъч и без дихание. Поход на котки в мрака.