Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Ужасът, който е една разновидност на гнева, беше напълно готов да обземе душите на хората и землянките бяха напълно готови в горите, когато блесна френската република. Бретан се разбунтува, почувствувала се потисната от това насилствено освобождение. Обикновена грешка на робите.

Трагичните бретонски гори подновиха своята стара роля, станаха помощници и съучастници и в този бунт, както са били във всички други.

Подземието в една такава гора беше като звездист корал, прокопано и прорязано във всички направления, една тайна мрежа от подземни ходове, килии и галерия. Всяка от тези слепи килии подслоняваше по пет-шест души. Трудно беше да се диша. Известни са някои необикновени цифри, които дават възможност да се разбере тази мощна организация на огромния селски бунт. В Ил-е-Вилен, в гората Пертр, убежище на принц дьо Талмон, не се чуваше никакво дихание, нямаше нито една човешка следа, а там имаше шест хиляди души начело с Фокар; в Морбиан, в гората Мьолак, не се виждаше жива душа, а имаше осем хиляди човека. А тия две гори, Пертр и Мьолак, не се числят между големите бретонски гори. Страшно бе да се навлезе в тях. Тия измамни гъсти гори, пълни с бойци, скрити в някакъв подземен лабиринт, бяха като огромни, тъмни гъби, от които под тежестта на този гигантски крак, революцията, бликаше гражданската война.

Невидими батальони дебнеха. Тия неподозирани армии кръжаха под републиканските армии, излизаха изведнъж под земята и пак се прибираха, изскачаха безбройни и изчезваха, можеха да бъдат навсякъде и никъде — лавина, после прах, колоси, притежаващи способността да се смаляват, гиганти, когато се бият, и джуджета, когато изчезват. Ягуари с навици на къртици.

Имаше не само гори, имаше и горички. Също както извън градовете има села, така извън горите имаше храсталаци. Горите бяха свързани помежду си с лабиринт от разпръснати навред горички. Старинните замъци, които бяха крепости, махалите, които бяха лагери, чифлиците, които бяха оградени имения със засади и капани, и фермите, заобиколени с ровове и дървета, бяха дупките на мрежата, в която попадаха републиканските армии.

Този ансамбъл наричаха Бокаж.

В него влизаха: гората Мидон с блато по средата, собственост на Жан Шуан; гората Жен на Тайефер 443; гората Юисери на Гуж-льо-Брюан 444; гората Шарни на Куртиле-льо-Батард 445, наречен апостол свети Павел, началник на лагера „Черната крава“; гората Бургол, собственост на тайнствения господин Жак 446, който загадъчно загина в подземието на Жювардейл; гората Шаро, където Пимус и Пти-Пренс, нападнати от гарнизона на Шатоньоф, влизаха в редовете на републиканците, залавяха през кръста гренадири и ги отвеждаха в плен; гората Йорьозри, свидетел на поражението на гарнизона от Лонг-Фе; гората Олн, откъдето се наблюдаваше пътят между Рен и Лавал; гората Гравел, която принц дьо Латремуй бе спечелил в игра на топка; гората Лорж в департамента Кот-дю-Нор, където Шарл дьо Боарди 447господствува след Бернар дьо Вилньоф 448; гората Баняр близо до Фонтене, където Лескюр предизвика на бой Шалбос 449, който прие, макар че разполагаше с пет пъти по-малко сили; гората Дюронде, собствеността на която си оспорваха някога Ален льо Редрю и Ерипу, син на Шарл Плешивия 450; гората Кроклу, в края на онзи пущинак, където Кокро режеше главите на пленниците; гората Кроа-Батай, където взаимно си размениха омировски обиди Жамб-д’Аржан и Мориер; гората Содре, която ние видяхме как се претърсва от един парижки батальон. И още много други.

В повечето от тия гори и горички имаше не само подземни селища около землянката на водача; имаше още и истински махали от ниски колиби, скрити под дърветата, които някъде бяха толкова многобройни, че изпълваха цялата гора. Често пъти пушеците ги издаваха. Две от тия селища в гората Мидон станаха прочути — Лориер, близо до Летан, а откъм Сент-Уан-ле-Тоа групата колиби, наречена Рю-дьо-Бо.

Жените живееха в колибите, а мъжете в подземията. Те използуваха в тази война самодивските галерии и старите келтски ходове. На скритите под земята мъже носеха храна. Забравените умираха от глад. Всъщност това бяха несръчни хора, които не са могли да отворят капаците на своите кладенци. Обикновено тия капаци от мъх и клони бяха така майсторски направени, че беше невъзможно да се открият отвън в тревата, обаче много лесно се отваряха и затваряха отвътре. Тия скривалища бяха издълбани много грижливо. Пръстта от кладенците се изхвърляше в някое близко блато. Вътрешните стени и подът бяха покрити с папрат и мъх. Тия мазета наричаха „ложи“. В тях се чувствуваха добре, макар че там нямаше нито светлина, нито огън, нито хляб, нито въздух.