Виктор Юго - Деветдесет и трета година

От шума при спирането на коня вратата на гостоприемницата се отвори и ханджията се появи с фенер в ръка. Беше преходният час, когато вън бе светло, а вътре тъмно.

Стопанинът погледна кокардата.

— Гражданино — каза той, — ще останете ли тук?

— Не.

— А къде отивате?

— В Дол.

— В такъв случай върнете се в Авранш или пък останете в Понторсон.

— Защо?

— Защото в Дол се бият.

— Аха! — каза конникът.

И после добави.

— Дайте овес на коня ми.

Стопанинът донесе коритото, изсипа торба овес и свали юздата на коня, който веднага започна да пръхти и да яде.

Разговорът продължи.

— Гражданино, този кон реквизиран ли е?

— Не.

— Ваш ли е?

— Да. Купих си го и го платих.

— Откъде идвате?

— От Париж.

— Направо ли?

— Не.

— Така предполагах, всички пътища са прекъснати. Но пощата още се движи.

— До Алансон. Дотам пътувах с нея.

— Аха! Скоро във Франция няма да се движат пощенски коли. Няма вече коне. За един кон, който преди струваше триста франка, сега искат шестстотин франка, а и цената на фуража се покачи. Аз бях началник на станция, а сега съм ханджия. От хиляда триста и тринадесет пощенски началници двеста си подадоха оставката. Гражданино, вие по новата тарифа ли пътувахте?

— Тя е в сила от първи май. Да.

— От станция до станция по двадесет су за място в колата, по двадесет су за място в кабриолета и по пет су за място във фургона. В Алансон ли купихте този кон?

— Да.

— Яздихте ли днес през целия ден?

— Откакто се е зазорило.

— И вчера?

— И завчера.

— Виждам. Минали сте през Домфрон и Мортен.

— И Авранш.

— Послушайте ме, починете си, гражданино. Трябва да сте уморен. Конят ви е изтощен.

— Конете имат право да се уморяват, хората нямат.

Стопанинът отново втренчи поглед в пътника. Беше важно, спокойно и сериозно лице, оградено със сиви коси.

Ханджията отправи поглед към безлюдния до края път и каза:

— И пътувате така сам?

— Имам си конвой.

— Къде е той?

— Сабята и пистолетите ми.

Ханджията отиде да вземе ведро с вода, постави го пред коня и, докато конят пиеше, започна да разглежда пътника, като си каза: „Както и да е, прилича на свещеник.“

Конникът подзе:

— Казвате, че се бият в Дол?

— Да. Току-що са започнали.

— Кои се бият?

— Един бивш срещу друг бивш.

— Какво казвате?

— Казвам, че един бивш, който сега е за републиката, се бие срещу един бивш, който е за краля.

— Но вече няма крал.

— Има малолетен. И най-интересното е, че двамата бивши са двама роднини.

Конникът слушаше внимателно. Ханджията продължи:

— Единият е млад, другият е стар; младият се бие срещу брата на дядо си. Старият е роялист, младият е патриот. Старият командува белите, младият командува сините. Няма да има никаква милост от двете страни. Бой до смърт.

— До смърт?

— Да, гражданино. Искате ли да видите какви любезности си разменят? Ето, това е афиш, който старецът намира начин да залепя навред, по всички къщи и дървета, дори и на моята врата.

И стопанинът доближи фенера си до едното крило на вратата и тъй като афишът бе отпечатан с много едър шрифт, конникът можа да прочете, без да слиза от коня:

„Маркиз дьо Лантенак има чест да съобщи на господин виконт Говен, че ако щастието се усмихне на господин маркиза и той залови негова милост, ще заповяда любезно да разстрелят господин виконта.“

— А ето и отговорът — продължи ханджията.

Той се обърна и освети с фенера един друг афиш, поставен на другото крило на вратата. Пътникът прочете:

„Говен предупреждава Лантенак, че ако го залови, ще заповяда да го разстрелят.“

— Вчера — каза стопанинът — бе залепен на вратата ми първият афиш, а тази сутрин вторият. Отговорът не закъсня.

Полугласно, сякаш говореше на себе си, пътникът произнесе следните няколко думи, които ханджията чу, но не разбра напълно:

— Да, това е повече от междуособна война, това е семейна война. Така трябва и е по-добре. Само с такива жертви може да се постигне великото подмладяване на народите.

Пътникът вдигна ръка към шапката си и поздрави втория афиш, втренчил поглед в него.

Стопанинът продължи:

— Виждате ли, гражданино, в какво се състои работата. В градовете и в големите селища ние сме за революцията, а в селата са против; или, с други думи, в градовете са французи, а в селата бретонци. Това е война между граждани и селяни. Те ни наричат „дебеланковци“, а ние тях — „селяндури“. Благородниците и свещениците са с тях.