Виктор Юго - Деветдесет и трета година

„Този гражданин наистина ми прилича на свещеник.“

После, след, като поразмисли, каза:

„Защо не, и свещеникът може да има деца“.

— Заюздете коня ми — каза пътникът. — Колко ви дължа?

И той плати.

Стопанинът постави коритото и ведрото край стената и се върна при пътника.

— Щом като сте решили да тръгвате, послушайте съвета ми. Ясно е, че отивате в Сен-Мало. Е добре, не минавайте през Дол. Има два пътя, пътят през Дол и пътят покрай морето. Първият не е по-кратък от втория. Пътят покрай морето минава през Сен-Жорждьо-Бреен, Шерюеи и Хирел-льо-Вивие. Дол остава на юг, а Канкал на север. Гражданино, в края на улицата ще видите разклона: пътят за Дол е вляво, а за Сен-Жорж-дьо-Бреен вдясно. Чуйте ме добре, ако тръгнете за Дол, ще попаднете в клането. Затова не тръгвайте вляво, хванете пътя вдясно.

— Благодаря — каза пътникът.

И пришпори коня си.

Беше вече тъмно, той изчезна в нощта. Ханджията го изгуби от погледа си.

Когато стигна в края на улицата до разклона, пътникът чу гласа на ханджията, който му викаше отдалече:

— Тръгнете вдясно.

Той тръгна вляво.

Дол, испански град на Франция в Бретан, наречен така в манастирските архиви, не беше град, а улица. Голяма, стара, готическа улица, по която отдясно и отляво имаше къщи с дървени колони; сградите не бяха подредени в права линия, така че се образуваха вдлъбнатини и ъгли в улицата, която впрочем беше много широка. Останалата част на града беше мрежа от улички, свързани с тази голяма диаметрална улица, в която те завършваха като потоци, вливащи се в река. Без градска врата и крепостни стени този открит град в подножието на Мон-Дол не можеше да издържи обсада; обаче улицата все пак можеше да издържи такава. От двете й страни издадените напред къщи, които можеха да се видят до преди петдесет години, както и сводовете, образувани от дървените колони, представляваха удобни и устойчиви места за отбранителен бой. Колкото къщи — толкова крепости, които трябваше да се превземат една след друга. Старите хали се намираха почти по средата на улицата.

Ханджията на „Кроа-Браншар“ беше казал истината: свиреп бой се водеше в Дол в момента, когато той говореше. Между белите, пристигнали тук сутринта, и сините, дошли вечерта, внезапно бе започнал нощен дуел в града. Силите бяха неравни — белите бяха шест хиляди, а сините хиляда и петстотин, но и двете страни се биеха с еднаква настървеност. И нещо забележително — хиляда и петстотинте души бяха нападнали шестте хиляди.

От едната страна голяма тълпа, от другата страна фаланга. От едната страна шест хиляди селяни с кожени палта, по които бяха извезани исусови сърца, с бели панделки на кръглите им шапки, с евангелски слова по ръкавите и с молитвени броеници в поясите, повечето с вили, отколкото със саби, с пушки без щикове, с топове, които теглеха с въжета, лошо екипирани, но дисциплинирани, лошо въоръжени, но възторжени. От другата страна хиляда и петстотин войници с триъгълни шапки с трицветни кокарди, облечени в дългополи мундири с големи ревери, с кръстосани ремъци, къси саби с кожени дръжки и пушки с дълги щикове, обучени, строени, послушни и свирепи, изпълнителни и способни да командуват доброволци като тях, но доброволци на родината, дрипави под униформата и без обуща; за монархията селяни-рицари, за републиката босоноги герои; и всяка от двете страни въодушевена от своя командир; роялистите от един старец, републиканците от един млад човек. От едната страна Лантенак, от другата Говен.

Наред с младите гигантски фигури като Дантон, Сен-Жюст и Робеспиер революцията има и млади, съвършени фигури като Хош и Марсо. Говен беше една от тези фигури.

Тридесетгодишният Говен имаше херкулесово телосложение и сериозен поглед като на пророк, а се смееше като дете. Той не пушеше, не пиеше, не ругаеше. В бойните походи носеше тоалетните си принадлежности; полагаше големи грижи за ноктите си, за зъбите си и за прекрасната си кестенява коса; през време на почивките сам изтръскваше командирския си мундир, продупчен от куршуми и побелял от прах. Макар че винаги неудържимо се хвърляше в боя, нито веднъж не бе раняван. Нежният му глас понякога прогърмяваше заповеднически. Той даваше пример, когато трябваше да се спи на земята при буря, дъжд и сняг, завил се с пелерината си и сложил очарователната си глава върху камък. Беше героична и невинна душа. Със сабя в ръка той се преобразяваше. Имаше онзи женствен вид, който в боя всява ужас.