Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Ето защо той правеше това, което искаше, с тия, които страдат, които плачат и които са застрашени. По време на гневните избухвания срещу спекулантите, които често се превръщаха в изстъпления, Симурден бе именно този, които на пристанището Сен-Никола с една дума попречи да бъде разграбен кораб, натоварен със сапун, а на бариерата Сен-Лазар разпръсна разярените тълпи, които спираха колите.

Той бе този, който два дни след 10 август поведе народа да събори статуите на кралете. Падайки, те убиваха; на площад „Вандом“ една жена, Рен Виолет, бе смазана от Луи XIV, на чиято шия бе вързала въже, което дърпаше. Тази статуя на Луи XIV бе стърчала сто години; била издигната на 12 август 1692 година, а бе съборена на 12 август 1792 година. На площад „Конкорд“ някой си Генгерло, нарекъл хулигани рушителите, бе убит върху пиедестала на статуята на Луи XV. Статуята бе разбита на парчета. По-късно от нея изляха дребни монети. Само една ръка остана — беше дясната ръка, която Луи XV протягаше напред с жест на римски император. По искане на Симурден и със съгласието на народа една делегация поднесе тази ръка на Латюд — на човека, който тридесет и седем години бе погребан в Бастилията. Можеше ли някой да каже на Латюд, когато с халка на шия и с верига на кръста гниеше жив в затвора по заповед на този крал, чиято статуя се извисяваше над Париж, че този затвор ще падне, че тази статуя ще падне, че той ще излезе от гроба, в който ще влезе монархията, че той, затворникът, ще стане господар на тази бронзова ръка, която бе подписала заповедта за неговото задържане, и че от този владетел от кал ще остане само тази бронзова ръка?

Симурден беше от тия хора, притежаващи някакъв вътрешен глас, който слушат. Тия хора изглеждат разсеяни; това не е вярно — те са съсредоточени.

Симурден знаеше всичко и не знаеше нищо. Знаеше всичко за науката, не знаеше нищо за живота. И на това се дължеше неговата непреклонност. Очите му бяха превързани като на Омировата Темида 118. Притежаваше сляпата увереност на стрелата, виждаща само целта, към която е насочена. В революцията няма нищо по-опасно от правата линия. Симурден вървеше само напред, съдбоносно.

Симурден вярваше, че при социалните генезиси върховна точка е солидната почва; това е типична грешка на хората, които заместват разума с логиката. Той надмина Конвента; той надмина Комуната; той беше от Епископата 119.

Групировката, наречена Епископат поради това, че правеше заседанията си в една зала на стария епископски дворец, беше по-скоро сложно сборище от хора, отколкото обединение. Тук, както в Комуната, присъствуваха тия мълчаливи и важни зрители, които, както казва Гара 120, имаха толкова пистолети, колкото джобове. Епископатът беше странна смесица; смесица космополитна и парижка, което беше напълно възможно, тъй като Париж бе център, в който бие сърцето на народите. Тук се разпалваха страстите на плебеите. Сравнени с Епископата, Конвентът беше студен, а Комуната хладка. Епископатът беше една от тия революционни формации, наподобяващи вулканическите формации; в Епископата имаше всичко — невежество, глупост, честност, героизъм, гняв и полиция. Брауншвайг 121имаше тук свои агенти. Тук имаше хора, достойни за Спарта, и хора, достойни за каторга. Повечето бяха свирепи фанатици и честни хора. Жирондата чрез устата на Инар 122, временен председател на Конвента, бе казала чудовищни думи: „Пазете се, парижани. Няма да остане камък върху камък от вашия град и един ден хората ще търсят мястото, където е бил Париж“. Тези думи създадоха Епископата. Хора, както вече казахме, от всички народности, бяха почувствували необходимостта да се сплотят около Париж. Симурден се беше присъединил към тази група.

Групата се бореше с реакционерите. Тя се беше родила от тази обществена необходимост от насилие, която е опасната и загадъчна страна на революциите. Изпълнен с тази сила, Епископатът веднага зае своето място. При вълненията в Париж Комуната стреляше с топове, а Епископатът биеше тревога.

С непримиримата си наивност Симурден вярваше, че е справедливо всичко, което е в служба на истината, това именно го правеше годен да оглавява крайните партии. Мошениците чувствуваха, че е честен, и бяха доволни. Престъпниците се ласкаят, когато ги оглавява честен човек. Това малко ги притеснява, но им е приятно. Архитект Палоа, който се бе възползувал от разрушаването на Бастилията, като продаваше камъните й за своя сметка, и който, натоварен да баданоса килията на Луи XVI, се беше престарал и покрил стените с решетки, окови и белезници; Гоншон 123, съмнителният оратор от предградието Сент-Антоан, у когото по-късно бяха намерени разписки; Фурние 124, Американеца, който на 17 юли бе стрелял срещу Лафайет 125с пистолет, купен, както разправяха, от самия Лафайет; Анрио 126, излязъл от приюта Бисетр 127, който е бил лакей, шарлатанин, крадец и шпионин, преди да стане генерал и да насочи оръдия срещу Конвента; Ларейни 128, бившият главен викарий на департамента Шартр, който бе заменил требника си с вестника „Татко Дюшен“ 129 — всички тия хора Симурден респектираше и особено в някои моменти, за да възпре най-лошите да вилнеят, достатъчно бе те да почувствуват пред себе си като спирачка този страшен, непоколебим, чистосърдечен човек. По този начин Сен-Жюст ужасяваше Шнайдер 130. Същевременно мнозинството от Епископата, които бяха предимно буйни, но добри бедни хора, вярваше в Симурден и го следваше. Негов викарий, или ако искате да го наречем адютант, беше републиканският свещеник Данжу 131, когото народът обичаше заради високия му ръст и наричаше Дългия абат. Симурден можеше да разполага както си иска с този безстрашен вожд, наречен „генерал Пик“, и със смелчага Трюшон, наречен Големия Никола, който бе пожелал да спаси госпожа дьо Ламбал 132и дори й бе подал ръка, за да прекрачи труповете, но не можа да успее поради жестоката шега на бръснаря Шарло.