Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Комуната следеше Конвента, Епископатът следеше Комуната; честният Симурден, който мразеше интригите, неведнъж бе развалял загадъчните планове на Паш, когото Бьорнонвил 133наричаше „черният човек“. В Епископата Симурден бе на равна нога с всички. Съветваха го Добсан и Моморо 134. Той говореше испански с Гусман 135, италиански с Пио, английски с Артър, фламандски с Пейрера, немски с австриеца Проли, незаконороден син на някакъв принц. Той създаваше разбирателство сред това разногласие. И оттам това тъмно и здраво положение. Ебер 136се страхуваше от него.

В тези времена и сред тези трагични групи Симурден се ползуваше с властта на неумолимите. Той беше безукорен човек, който се считаше непогрешим. Никой не го бе виждал да плаче. Добродетел недостижима и ледена. Беше страшният справедлив човек.

За свещеника няма средно място в революцията. Един свещеник можеше да се впусне в това изумително опасно приключение само от най-долни или най-чисти подбуди; трябваше да бъде или безчестен, или възвишен. Симурден беше възвишен; възвишен в усамотението, в недостъпността, в безжизнената негостоприемност; възвишен в обкръжение от бездни. Високите планини имат такава зловеща чистота.

Симурден имаше вид на обикновен човек; облечен бе скромно, дори бедно. Като млад е бил подстриган; а сега, вече стар, беше плешив. Малкото коса, която имаше, беше сива. Челото му беше широко и по него наблюдателният поглед би открил белег. Симурден говореше рязко, темпераментно и тържествено; гласът му беше отсечен, тонът — категоричен, устата — тъжно и горчиво свита, очите — светли и дълбоки, а по лицето му се четеше някакво възмущение.

Такъв беше Симурден.

Днес никой не знае името му. Историята има такива страшни неизвестни имена.

Един такъв човек беше ли човек? Можеше ли този слуга на човешкия род да бъде привързан към някого? Разумът му не потискаше ли сърцето? Тия огромни обятия, които обхващаха всичко и всички, можеха ли да предпочетат някого? Можеше ли Симурден да обича?

Нека кажем: да.

Когато беше млад и живееше в един почти аристократически дом като наставник, той имаше един ученик, син и наследник на фамилията, когото обичаше. Да обичаш едно дете е много лесно. Какво ли не се прощава на детето? Прощава му се, че е аристократ, че е принц, че е крал. Невинността на възрастта кара да се забравят престъпленията на рода; слабото създание те кара да забравиш преувеличението на общественото положение. То е толкова малко, че му се прощава, че е високомерно. Робът му прощава, че е господар. Старият негър боготвори бялото хлапе. Симурден се бе привързал страстно към своя ученик. Детството е неизразимо прекрасно, защото върху него можеш да излееш цялата си любов. И всички чувства на Симурден бяха посветени, ако може така да се каже, на това дете; това нежно невинно същество бе станало нещо като плячка на това сърце, осъдено на самота. Той го обичаше с всички възможни нежности наведнъж — като баща, като брат, като приятел, като творец. То беше негов син; син не на плътта му, а на душата му. Той не беше бащата и то не беше негова рожба; но той беше майсторът, а то — неговият шедьовър. От този малък аристократ той бе създал един човек. И кой знае — може би велик човек? Защото такива бяха мечтите. Без съгласието на родителите — нима има нужда от позволение, за да създадеш ум, воля и прямота? — той предаде на младия виконт, неговия ученик, всички знания, които владееше; той го зарази със страшния вирус на своите добродетели; той преля във вените му своята вяра, своята съвест, своя идеал; в мозъка на аристократа той вля душата на народа.

Духът кърми; умът е майчина гръд. Има сходство между кърмачката, която дава млякото си, и наставника, който дава мисълта си. Понякога наставникът е повече баща от бащата, както често кърмачката е повече майка от майката.

Това дълбоко духовно бащинство свързваше Симурден и неговия ученик. Той се разнежваше само като видеше това дете.

Нека добавим и това: да замести бащата беше лесно, детето нямаше вече баща; беше сираче; баща му бе починал, майка му бе починала; за него можеха да се грижат само сляпата му баба и братът на дядо му, който отсъствуваше. Бабата умря; братът на дядо му, главата на фамилията, военен и знатен аристократ, заемаш служба при краля, се бе изселил от семейното имение, живееше във Версай, участвуваше във военните походи и оставяше сирачето само в обезлюдения замък. Така че учителят бе възпитател в пълния смисъл на думата.