Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Да добавим и още нещо: Симурден бе видял как оживяло детето, неговият ученик. Осиротяло още съвсем малко, детето заболяло тежко. При тази смъртна опасност Симурден бдял над него ден и нощ; наистина лекарят лекува, но болногледачът спасява и Симурден спасил детето. Така че неговият ученик беше задължен не само за образованието, възпитанието и научните познания, но му беше задължен за оздравяването и здравето си. Неговият ученик му дължеше не само способността си да мисли, но му дължеше и възможността да живее. Ние обожаваме тия, които ни дължат всичко; Симурден обожаваше това дете.

Настъпила естествената в живота раздяла. Обучението свършило, Симурден трябвало да напусне детето, станало вече момък. С каква студенина и неосъзната жестокост стават тия раздели! Колко спокойно родителите уволняват наставника, който оставя мислите си в това дете, и кърмачката, която оставя у него своите жизнени сокове. След като му платили и го уволнили, Симурден излязъл от висшето общество и се върнал долу при народа; затворила се бе преградата между големите и малките; младият благородник, още от рождение офицер и изведнъж произведен в чин капитан, заминал в някакъв гарнизон; скромният наставник, който в душата си бил вече непокорен свещеник, побързал да слезе отново в онова мрачно приземие на църквата, наречено низше духовенство; и Симурден изгуби от погледа си своя ученик.

Революцията беше започнала; споменът за съществото, което той бе направил човек, продължаваше да тлее като огън в него, скрит, но неугаснал въпреки неизмеримостта на обществените събития.

Хубаво е да изваеш статуя и да й вдъхнеш живот; още по-хубаво е да обработиш един ум и да му вдъхнеш истината. Симурден бе Пигмалион 138на една душа.

Духът може да има дете.

Този ученик, това дете, този сирак беше единственото в света същество, което той обичаше.

Но, дори и като обичаше така силно, беше ли уязвим този човек?

Ще видим.

На улица „Паун“ имаше една кръчма, която наричаха кафене. Това кафене имаше задна стая, която днес е историческа. Тук именно понякога се срещаха почти тайно хора с такава власт и толкова много охранявани, че не се решаваха да си говорят публично. Тук на 23 октомври 1792 година между Планината 140и Жирондата 141бе разменена прочутата целувка. Пак тук Гара, макар да не признава това в своите „Мемоари“, бе дошъл да се осведоми през оная злокобна нощ, когато, след като бе оставил Клавиер на безопасно място на улица „Бон“, спря колата си на Пон-Роял, за да чуе как камбаните бият тревога.

На 28 юни 1793 година трима мъже се бяха събрали около една маса в тази задна стая. Столовете им не се допираха; всеки бе седнал на една от страните на масата, четвъртата страна бе оставена свободна. Беше около осем часа вечерта; по улиците още бе светло, но в задната стая беше тъмно и една лампа-кинкет, окачена на тавана, разкош за онова време, осветяваше масата.

Първият от тия трима мъже беше бледен, млад, сериозен, с тънки устни и студен поглед. Едната му буза правеше нервен тик, който навярно му пречеше да се усмихва. Беше напудрен, с ръкавици, изчеткан, закопчан; по светлосиния му фрак нямаше нито една гънка. Носеше пристегнати на коленете панталони от ясножълт плат, бели чорапи, висока връзка, плисирано жабо, обувки със сребърни катарами. Другите двама бяха — единият някакъв гигант, другият някакво джудже. Високият беше небрежно облечен в широк фрак от алено сукно, с разтворена яка и развързана връзка, която падаше под жабото; жакетът му беше с изпокъсани копчета, обут бе в ботуши с препънати кончови, а косата му бе съвсем щръкнала, макар че личеше, че скоро е била фризирана и намазана; цяла грива имаше в перуката му. По лицето му се виждаха следи от дребна шарка, между веждите — гневна бръчка, в краищата на устата — гънка, която говореше за доброта, устните му бяха дебели, зъбите — едри, юмрукът — хамалски, погледът — блестящ. Дребният беше жълтолик човек, който, седнал, изглеждаше безформен; главата му беше килната назад, очите му бяха кървясали, бузите — като оловносиви плочи върху лицето, мазните прави коси — завързани с кърпа, така че не се виждаше челото, а устата му беше огромна и страшна. Той носеше дълги панталони, топлинки, жилетка, която някога е била от бял сатен, а над тази жилетка — топла горна дреха, в гънките на която се очертаваше нещо твърдо и право, приличащо на кама.