Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Преди всичко той беше непреклонен. Използуваше размишлението така, както други използуват клещите; считаше, че няма право да се откаже от някаква идея, докато не я обмисли докрай; мислеше с ожесточение. Говореше всички европейски езици и знаеше по малко от другите; този човек се учеше непрекъснато и това му помагаше да носи бремето на целомъдрието; но няма нищо по-опасно от такова въздържане.

Като свещеник, дали от гордост, случайно или от високомерие, той бе спазвал обетите си; но не бе успял да запази вярата си. Науката я разрушила; догмата се изпарила от него. Тогава, проучвайки се, той се почувствувал като осакатен, но понеже било невъзможно да се освободи от свещеника, започнал по един суров начин да се изгражда като човек; лишен от семейство, той се привърза към родината; бяха му забранили да има жена, той прегърна човечеството. Тази голяма всеотдайност всъщност пак е празнота.

Неговите родители, селяни, правейки го свещеник, са искали да го откъснат от народа; той се беше върнал при народа.

И се беше върнал с цялото си сърце. Гледаше страдащите с необикновена нежност. От свещеник беше станал философ, от философ — борец. Луи XV живееше още, когато Симурден вече смътно се чувствуваше републиканец. На коя република? Може би на републиката на Платон 114, а може би и на републиката на Дракон 115.

Беше му забранено да обича, той започна да мрази. Мразеше лъжите, монархията, теокрацията, своите свещенически дрехи; мразеше настоящето и с пълен глас зовеше бъдещето, което си представяше; виждаше го предварително, предсказваше, че ще бъде страшно и великолепно; за ликвидиране на окаяното положение на човека смяташе, че ще се появи някакъв отмъстител, който едновременно ще бъде и освободител. Отдалеч величаеше катастрофата.

През 1789 година тази катастрофа стана и го намери подготвен. Симурден се хвърли логично в огромното човешко обновление, тоест неумолимо, както би казал човек с неговата закалка. Логиката не се разнежва. Той преживя великите революционни години и изпита всичките им вълнения: през осемдесет и девета година падането на Бастилията, края на мъката народна; през деветдесета година, на 4 август — края на феодализма; през деветдесет и първа година — Варен, края на монархията; през деветдесет и втора година — обявяването на републиката. Той видя възхода на революцията; не беше страхлив човек, за да се изплаши от тази гигантска сила; нещо повече, този възход във всичко го оживи; и макар че вече беше почти стар — на петдесет години, — защото един свещеник остарява по-скоро от обикновения човек, — също започна да расте. Беше гледал как от година на година събитията растат и бе израснал като тях. В началото се бе страхувал, че революцията няма да успее, но като я наблюдаваше, реши, че тя има основание и право, и й пожелаваше да успее; и колкото тя ставаше по-страшна, толкова той се чувствуваше по-уверен. Той желаеше тази Минерва 116с венец от звезди на бъдещето да бъде и Палада 117и да има за щит маска със змии. Той искаше божественото й око при нужда да хвърля срещу демоните адски лъч и с терор да отвърне на терора.

Той стигна така до деветдесет и трета година.

Деветдесет и трета година е войната на Европа срещу Франция и на Франция срещу Париж. А какво е революцията? Това е победата на Франция над Европа и победата на Париж над Франция. И оттам неизмеримостта на тази ужасна минута, деветдесет и трета година, много по-велика от всичко друго на века.

Нищо по-трагично, Европа напада Франция и Франция напада Париж. Драма, която съчетава ръста на епохата.

Деветдесет и трета година е година, наситена с напрежение. Настъпи буря, яростна и величествена. Симурден се чувствуваше добре. Тази обезумяла, дива и пищна среда подхождаше на неговия размах. Този човек, като морския орел, имаше дълбоко вътрешно спокойствие и влечение към външните опасности. Някои крилати, свирепи и спокойни същества са създадени за силните ветрове. Съществуват такива души, които обичат бурята.

Той изпитваше състрадание само към клетниците. Пред някое страдание, което ужасява, той проявяваше изключителна самопожертвувателност. От нищо не се отвращаваше. С това се отличаваше неговата доброта. Той беше страшно и божествено всеотдаен. Търсеше рани, за да ги целува. Най-трудно се извършват добри дела, които предизвикват отвращение; той предпочиташе именно такива. Веднъж в болницата „Дом господен“ един човек беше на умиране, задушавайки се от зловонен, опасен, заразителен може би тумор в гърлото, от който трябваше незабавно да се изстиска гнойта. Симурден беше там; той долепи устните си до тумора, започна да го смуче, плюеше, когато устата му се напълнеше, изчисти абсцеса и спаси човека. Тъй като по това време още носеше свещеническите си дрехи, някой му каза: „Ако бяхте направили това на краля, бихте станали епископ“. „Това няма да направя на краля“ — отвърна Симурден. Постъпката и отговорът го направиха популярен в бедните квартали на Париж.