Виктор Юго - Деветдесет и трета година

— Ако бях знаел!

Живееха на открито; ядяха на маси, поставени пред вратите; жените, седнали по стълбищата на черквите, приготвяха превързочни материали, като пееха „Марсилезата“; паркът Монсо и градината Люксембург станаха места за обучение; на всички кръстопътища имаше оръжейни, изработващи пушки пред очите на минувачите, които ръкопляскаха; от всички уста се чуваха само тия думи: „Търпение. Правим революция“. Усмихваха се героично. Ходеха на представления, както атиняните по време на Пелопонеската война; по ъглите на улиците се виждаха афиши, на които беше написано: „Обсадата на Тионвил“, „Майка на семейство спасена от пламъците“, „Клуб Сан-Суси“, „Първата папеса Йоана“, „Философи войници“, „Изкуството на любовта в селото“. Германците бяха пред вратите; носеше се слух, че кралят на Прусия си бил запазил ложи в Операта. Всичко беше ужасно, но никой не беше ужасѐн. Зловещият закон за подозрителните 74, който е престъпно дело на Мерлен от Дуе 75, издигаше гилотината над всички глави. Един издаден прокурор, на име Серан, чакаше да отидат да го арестуват, облечен в халат и по пантофи, свирейки на флейта пред прозореца си. Сякаш някой нямаше време. Всички бързаха. Нито една шапка без кокарда. Жените казваха: „Ние сме красиви под червения калпак“. Като че ли цял Париж се преместваше в друга квартира. Търговците на вехтории бяха затрупани с корони, митри, скиптри от позлатено дърво и лилии, останки от кралски домове; това бе разрушаването на монархията, която си отиваше. У вехтошарите имаше свещенически одежди за продан. У Поршерон и при Рампоно хора, облечени в стихари и епитрахили, яхнали магарета, наметнати с филони, подаваха черковни потири, за да им наливат в тях вино кръчмарите. На улица „Сен-Жак“ босоноги павьори спряха количката на амбулантен търговец, който предлагаше обуща за продан, събраха помежду си пари и купиха петнадесет чифта обуща, които изпратиха в Конвента за нашите войници. Бюстовете на Франклин 76, на Русо 77, на Брут, нека прибавим и на Марат 78, бяха поставени навсякъде. На улица „Клош-Перс“, под бюста на Марат, бе окачена в остъклена рамка от черно дърво обвинителната реч срещу Малуе 79с доказателства в подкрепа и следните два реда под линия: „Тези подробности ми бяха дадени от любовницата на Силвен Бейи, добра патриотка, която ми е правила добрини. Подпис: МАРАТ“. На площада „Пале Роял“ надписът на чешмата: „Kuantos effundit in usus“ 80беше покрит с две големи платна, рисувани с темпера. Едното платно представляваше Кайе дьо Жервил 81, който издава в Националното събрание паролата на „вехтошарите“ в Арл; другото платно — Луи XVI, докаран от Варен с неговата кралска каляска, на чиято долна част, върху двата края на вързана с въжета дъска, стояха двама гренадири с щикове на пушките. Само няколко големи магазина бяха отворени: амбулантни търговци на галантерия и на детски играчки сновяха из улиците с колички, влачени от жени, осветени със свещи, чиято лой капеше върху стоките; сергии на открито бяха отворили бивши монахини с руси перуки; една кърпачка на чорапи в малка барака се оказа графиня, а една шивачка — маркиза; госпожа дьо Буфле се бе приютила в плевник, откъдето гледаше своята голяма къща. Вестникопродавци тичешком с викове предлагаха „нови издания“. Наричаха „скрофулозни“ тия, които криеха брадите си във вратовръзките. Градът гъмжеше от улични певци. Тълпата освиркваше Питу 82, кралския певец, всъщност смел човек, защото бе арестуван двадесет и два пъти и бе изправян пред революционния съд, задето се бе плеснал по хълбока, когато произнасял думите „гражданска добродетел“; като видял, че главата му е в опасност, той извикал: „Ама не главата, а задникът ми е виновен!“ — и това разсмяло съдиите и го спасило. Този Питу се присмиваше на увлечението по гръцките и латинските имена; любимата му песен бе за един кундурджия, когото наричаше Кай, а жена му Кайовица. Играеха хоро, пееха карманьола; не казваха кавалерът и дамата, казваха „гражданинът и гражданката“. Танцуваха в разрушените манастири с лампиони върху олтара и на свода две кръстосани тояги с четири свещи, а под краката на танцуващите — гробове. Носеха сини жакети като „тиранина“. Имаха брошки за ризи във форма на „Калпака на свободата“, изработени от бели, сини и червени камъни. Улица „Ришельо“ се наричаше улица „Закон“; предградието Сент-Антоан — предградие „Слава“; на площада пред Бастилията имаше статуя на Природата. На минувачите бяха добре познати Шатле, Дидие, Никола и Гарние-Делоне, които дежуреха на вратата на дърводелеца Дюпле 83, Вулан 84, който не пропускаше нито един ден да не бъде пред гилотината и вървеше след колите с осъдени, казваше, че „отива на червена литургия“; Монфлабер 85, заклет революционер и маркиз, искаше да го наричат „Десети август“. Хората гледаха по улиците как дефилират учениците от Военното училище, преименувани с декрет на Конвента в „курсанти на училището Марс“, а от народа — в „пажове на Робеспиер“ 86. Четяха прокламациите на Фрерон 87, който разобличаваше заподозрените в престъплението „негосиантизъм“ 88. „Контетата“ се стичаха пред вратите на кметствата, подиграваха се на гражданските бракове, посрещаха брачните двойки с думите „общински младоженци“. Пред дома на инвалидите по главите на статуите на светците и на кралете бяха поставени фригийски шапки. По тротоарите на кръстопътищата играеха на карти; но и в играта на карти бе станала пълна революция: кралете бяха заменени с гении, дамите — с фигури на свободата, валетата — с фигури на равенството, асата — със закони. Преораваха обществените градини; ралото браздеше Тюилри. Към всичко това, особено в победените партии, се прибавяше и някакво високомерно отвращение от живота; един човек бе написал, на Фукие-Тенвил 89: „Имайте добрината да ме освободите от живота. Ето ми адреса“. Шансене 90бе арестуван, защото извикал пред Пале Роял: „А кога ще избухне революцията в Турция? Бих желал да видя Портата превърната в република“. Навсякъде вестници. Докато калфите перукери къдреха пред минувачите дамски перуки, собственикът четеше „Монитьор“ на висок глас; други, застанали по средата на група хора, коментираха с ръкомахания вестник „Да се разберем“, издаван от Дюбоа-Крансе 91, или пък вестник „Тромпетата на дядо Белроз“. Понякога бръснарите бяха едновременно и колбасари; виждаха се бутове шунка и наденици да висят до някоя кукла с фризура от златни коси. По пътищата търговци продаваха „емигрантски вина“; един търговец рекламираше „петдесет и два вида“ вина. Други продаваха стенни часовници във форма на лира и дивани модел „херцогиня“; един перукер имаше следната фирма: „Бръсна духовенството, стрижа аристократите, докарвам третото съсловие“. Ходеха да им гледат на карти при Мартен на номер 173 в улица „Анжу“, бившата „Дофин“. Хлябът не достигаше, каменните въглища не достигаха, сапунът не достигаше; по улиците минаваха стада от млечни крави, докарани от провинцията. Във Вале агнешкото се продаваше по петнадесет франка ливрата. С едно обявление Комуната отпускаше на всяка уста по една ливра месо на всеки десет дни. Правеха опашки пред вратите на търговските магазини; една от тия опашки стана легендарна, тя започваше от вратата на бакалницата на улица „Пти-Каро“ и завършваше по средата на улица „Монторгьой“. Да стоиш на опашка означаваше „да държиш връвчицата“, защото тия, които чакаха в редица един зад друг, държаха с ръка едно дълго въже. В тази мизерия жените се държаха храбро и кротко. Те чакаха по цели нощи реда си, за да влязат при хлебаря. Крайните мерки крепяха революцията, която се мъчеше да се измъкне от това окаяно положение с две опасни средства — книжните пари и високите цени; книжните пари бяха лостът, а максималните цени опорната точка. Този емпиризъм спаси Франция. Врагът, както врагът от Кобленц, така и врагът от Лондон, спекулираше с книжните пари. Проститутки шареха насам-натам, предлагайки лавандулова вода, жартиери и изкуствени плитки, а всъщност спекулираха; спекуланти имаше и в кафене „Перон“ на улица „Вивиен“ — хора с кални обуща, с мазни коси, с калпаци от лисичи опашки, и на улица „Валоа“ — контетата с лъснати обуща, с клечки за зъби в уста и с велурени шапки на глава, с които проститутките говореха на ти. Народът ги преследваше като крадци, обаче роялистите ги наричаха „активни граждани“. Всъщност кражби имаше съвсем малко. При тази жестока немотия — непоколебима честност. Босоногите и голтаците минаваха с важно сведени очи покрай витрините на бижутерите в Пале-Егалите. По време на обиска в дома на Бомарше 92, извършен от секцията „Антоани“, една жена откъсна цвете в градината и народът я наби. Дървата за горене струваха четиристотин сребърни франка кубика; по улиците можеше да се видят хора, които режат дъските от собствените си легла; през зимата чешмите бяха замръзнали; две кофи вода струваха двадесет су; всички станаха разносвачи на вода. Луидорът се продаваше за три хиляди деветстотин и петдесет франка. Един курс с фиакър се заплащаше шестстотин франка. След еднодневно използуване на фиакър се водеше следният диалог: „Кочияш, колко ви дължа?“ — „Шест хиляди ливри.“ Една зарзаватчийка продаваше дневно за двадесет хиляди франка. Просякът казваше: „Моля, помогнете ми! Не ми достигат двеста и тридесет ливри, за да си купя обуща“. В началото на мостовете се издигаха колоси, изваяни и рисувани от Давид 93, които Мерсие 94подигравателно наричаше „огромни дървени палячовци“. Тия колоси изобразяваха провала на феодализма и коалицията. Никакво малодушие в този народ. Макар и мрачен, радваше се, че завинаги е премахнал троновете. Имаше голям наплив от доброволци, които предлагаха гърдите си. Всяка улица даваше цял батальон. Пристигаха със знамена и околиите, всяка със свой девиз. Върху знамето на Капуцинската околия се четеше: „Никой не може да ни сломи!“ А на друго „Благородник може да бъде само сърцето“. По всички стени големи, малки, бели, жълти, зелени, червени, печатани и ръчно написани афиши, по които се четеше: „Да живее Републиката!“ Малките деца чуруликаха „ça ira“.