Виктор Юго - Деветдесет и трета година

— Разстреляйте всички.

— Има и две жени.

— Също.

— Има и три деца.

— Отведете ги. Ще видим какво ще правим с тях.

И маркизът подкара коня.

Докато всичко това ставаше близо до Танис, просякът вървеше към Кролон. Беше навлязъл в оврази под свод от гъсти тъмни листа, като не обръщаше внимание на нищо и като забелязваше всичко, както сам бе казал, повече мечтател, отколкото мислител, защото мислителят има някаква цел, а мечтателят няма. Той скиташе, луташе се насам-натам, спираше се, изяждаше тук-таме по някой филиз от див киселец, пиеше вода от изворите, вдигаше глава от време на време, за да долови далечни шумове, после потъваше в ослепителното обаяние на природата, оставяше слънцето да припича дрипите му и може би чуваше шума от хора, но се вслушваше в песента на птиците.

Той беше стар и муден; не можеше да отиде далеч; както бе казал на маркиз дьо Лантенак, четвърт левга го изморяваше; беше направил една кратка обиколка към Кроа-Авраншен и когато се обърна, нощта вече падаше.

Малко отвъд Масе пътят, по който вървеше, го отведе до едно голо възвишение, откъдето се виждаше много надалече и откъдето се разкриваше целият хоризонт на запад чак до морето.

Някакъв дим привлече вниманието му.

Няма нищо по-приятно от дима и нищо по-страшно от него. Има кротък дим, а има и злодейски дим. Един дим се различава от друг по плътността и цвета си, както се различава мирът от войната, братството от омразата, гостолюбието от ненавистта, смъртта от живота. Димът, който се издига между дърветата, може да означава това, което е най-очарователното в света — огнището, или пък най-страшното — пожара; и все пак цялото щастие, както и цялото нещастие на човека понякога зависи от огъня, подчинен на вятъра.

Димът, който гледаше Телмарш, предизвикваше тревога.

Той беше черен с внезапни червени отблясъци, сякаш огънят в огнището, от което излизаше, прекъсваше и догаряше, и се издигаше от Ерб-ан-Пел.

Телмарш ускори крачките си и се отправи към този дим. Той беше много изморен, но искаше да узнае какво бе станало.

Той стигна на върха на един хълм, по склона на който бяха разположени махалата и чифликът.

Сега нямаше вече нито чифлик, нито махала.

Един куп къщурки горяха — това бе Ерб-ан-Пел.

Много по-сърцераздирателно е да видиш, че гори колиба, отколкото дворец. Една колиба в пламъци е нещо трогателно. Бедствието, сполетяло клетника, е като лешояд, нахвърлил се върху земен червей — в това има някаква несъобразност, която свива до болка сърцето.

Ако се вярва на библейската легенда, човешкото същество, което гледа пожар, се превръща в статуя; Телмарш за миг бе такава статуя. Зрелището пред очите му го вкамени. Разрушението се извършваше мълчаливо. Нито един вик не се чуваше; никаква човешка въздишка сред този дим; огнената стихия работеше и доунищожаваше това село, без да се чува друг шум освен трясъкът на гредите и пращенето на сламата от покривите. От време на време димът се разпръсваше и през срутените покриви се виждаха разтворените стаи, жаравата показваше всичките си рубини — кървавочервени дрипи и пурпурни жалки стари мебели се очертаваха в тия аленочервени помещения, а Телмарш стоеше и гледаше този зловещ, ослепителен блясък на стихията.

Няколко кестенови дървета, опрени до къщите, се бяха подпалили и горяха.

Той се вслушваше, мъчеше се да чуе някакъв глас, някакъв повик, някакво стенание; нищо не се движеше, освен пламъците; всичко мълчеше, освен пожарът. Нима всички бяха избягали?

Къде бяха тия хора, които живееха и работеха в Ерб-ан-Пел? Какво е станало с целия този малък народ?

Телмарш слезе от хълма.

Трагична загадка стоеше пред него. Той тръгна натам, без да бърза, с втренчен поглед. Напредваше към развалината бавно, като сянка; чувствуваше се като привидение в този гроб.

Стигна дотам, където бе портата на чифлика, и погледна в двора, който сега вече не беше ограден със стени и се сливаше с махалата около него.

Това, което бе видял преди малко, беше нищо. Не беше още видял ужасното, страшното сега се разкри пред него.

По средата на двора имаше някаква черна грамада, осветена слабо от едната страна от пламъците, а от другата от луната; грамадата беше куп хора; тия хора бяха мъртви.

Около този куп имаше голяма локва, която леко димеше; пожарът се отразяваше в тази локва, но тя нямаше нужда от огъня, за да бъде червена; локвата беше от кръв.