Виктор Юго - Деветдесет и трета година

А тия малки деца бяха огромното бъдеще.

По-късно трагичният град се превърна в циничен град; улиците на Париж имаха преди и след 9 термидор 95два съвсем различни революционни облика; Париж на Сен-Жюст 96отстъпи място на Париж на Талиен 97; и това са безконечните антитези на бога — непосредствено след Синай 98 — Куртий 99.

Пристъп на обществено безумие — това е явно. Така бе станало и преди осемдесет години. След Луи XVI, както и след Робеспиер, хората трябваше да си поемат дълбоко дъх; поради това векът започва с Регентството 100и завършва с Директорията 101. Две сатурналии след два периода на терор. Франция, освободила се от пуританското иго, както преди от кралското потисничество, се радваше като спасила се нация.

След 9 термидор Париж бе весел, но разгулно весел. Преливаше от нечиста радост. Възторжената готовност да се умре бе заменена от възторженото желание да се живее и величието изчезна. Появи се Трималхион 102в лицето на Гримо дьо Ларениер; издаде се „Алманах на чревоугодниците“. Обядваше се сред шум от фанфари в долните етажи на Пале-Роял, където в оркестрите жени биеха барабаните и надуваха тромпетите; танцът и цигулката царуваха; вечеряше се по „ориенталски“ у Мео сред благоухаещи кадилници. Художникът Боз рисуваше невинни и очарователни шестнадесетгодишни момичета „като гилотинирани“, тоест облечени в силно деколтирани червени ризи. Бурните танци в разрушените черкви бяха заменени с балове у Руджиери, у Люке, у Венцел, у Модюи, у Ламонтазие; сериозните гражданки, които изработваха превързочни материали, бяха изместени от султанки, дивачки и нимфи; вместо голите войнишки крака, покрити с кръв, кал и прах, се появиха голите женски крака, украсени с диаманти; едновременно с безсрамието изникна и безчестието; на върха бяха доставчиците, а долу „дребните мошеници“; мравуняк от крадци изпълни Париж, така че всеки трябваше да си пази джоба, тоест кесията; едно от развлеченията бе да се ходи в Съдебната палата, за да се видят как подсъдимите крадли седят на табуретки с превързани поли; на излизащите от театрите хлапетии предлагаха кабриолети, като казваха: „Граждани и гражданки, има място за двама“; не се продаваха вече вестниците „Старият корделиер“ 103и „Приятел на народа“ 104, а с крясъци препоръчваха „Писмото на Полишинел“ и „Петицията на уличниците“; маркиз дьо Сад 105председателствуваше секцията „Пик“ на площад „Вандом“. Реакцията беше весела и свирепа: „Драгуните на свободата“ от деветдесет и втора година възкръснаха под името „Рицари на кинжала“. На сцената във фарсовете се появи глупавият и доверчив герой Жокрис 106. Освен „великолепни“ модаджийки над тях имаше и „поразяващи“; изразът „честна дума“ бе изопачен; от Мирабо 107се върнаха назад чак до Бобеш 108. Така Париж върви напред или се връща; той е огромното часовниково махало на цивилизацията; то последователно допира ту единия, ту другия полюс — Термопилите 109и Гомора 110. След деветдесет и трета година революцията преживя едно необикновено затъмнение, сякаш векът бе забравил да извърши това, което бе започнал — някаква оргия се вмъкна, зае предния план, изтика на втори план страшния Апокалипсис — нека картината бъде преувеличена — и избухна в смях след преживяния ужас; трагедията изчезна в пародията и карнавален дим мътно покри в дъното на хоризонта Медузата 111.

Но през деветдесет и трета година, която описваме, парижките улици още имаха величествения и див облик, както в началото на събитията. Те имаха свои оратори — например Варле 112, който развозваше една подвижна барака, от покрива на която приветствуваше с речи минувачите; имаха свои герои, един от които се наричаше „капитанът на железните тояги“, имаха и любимци като Гюфроа 113, автора на памфлета „Ружиф“, Някои от тези знаменитости бяха злосторници; други бяха чисти хора. Един от тях беше честен и злочест; той беше Симурден.

Симурден беше чиста, но мрачна съвест. Той носеше в себе си абсолютното. Той е бил свещеник, а това е важно. Човекът, както небето, може да бъде мрачен; достатъчно е нещо да го затъмни. Свещеническият сан е забулвал като нощ Симурден. Който е бил свещеник, остава свещеник.

Макар и да е нощ в нас, все пак има и звезди. Симурден беше пълен с добродетели и достойнства и те блестяха в мрака.

Неговата история беше кратка. Бил е селско кюре и наставник в знатен дом; след това получил малко наследство и станал свободен човек.