Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Телмарш се приближи. Той започна да разглежда едно по едно тия проснати тела; бяха само трупове.

Луната светеше, пожарът също.

Тия трупове бяха на войници. Всички бяха боси; бяха им взели обущата; бяха им взели също и оръжието; бяха още облечени в своите сини униформи; тук-таме сред купчинките от крайници и глави се забелязваха продупчени калпаци с трицветни кокарди. Бяха републиканци. Бяха тия парижани, които до снощи бяха тук живи, разквартирувани в чифлика Ерб-ан-Пел. Тия хора са били жестоко избити, това личеше от симетрично наредените трупове; унищожени са били на място, и то грижливо. Всички бяха мъртви. Никакво хъркане не се чуваше от купчинката.

Телмарш направи преглед на труповете, без да пропусне нито един; всички бяха пронизани от куршуми.

Тия, които ги бяха застреляли, навярно са бързали да отидат другаде и затова не са имали време да ги заровят.

Когато се канеше да си върви, погледът му попадна на една ниска стена в двора, през един от ъглите на която се подаваха четири крака.

Тия крака имаха обуща; бяха по-малки от другите; Телмарш се приближи. Бяха женски крака.

Две жени бяха проснати една до друга зад стената, също застреляни.

Телмарш се наведе над тях. Едната от тия жени имаше някаква униформа; до нея стоеше един бидон, счупен и празен; беше лавкаджийка. Имаше четири куршума в главата. Беше мъртва.

Телмарш разгледа другата. Тя беше селянка. Лежеше смъртно бледа и с разтворена уста. Очите й бяха затворени. По главата й нямаше никаква рана. Дрехите й, превърнати навярно от дълго носене в дрипи, се бяха разтворили при падането и почти разголили бюста й. Телмарш успя да отметне дрипите и откри на едно от раменете й кръгла рана, причинена от куршум; ключицата беше счупена. Той погледна посинялата гръд.

— Майка и кърмачка — прошепна.

Пипна я. Тя не беше студена.

Нямаше друга рана освен на рамото и счупената ключица.

Той постави ръка върху сърцето й и почувствува слабо туптене. Тя не беше мъртва.

Телмарш се изправи и извика със страшен глас:

— Има ли тук някой?

— Ти ли си, Просяк? — отвърна един толкова тих глас, че едва се чу.

И в същото време една глава излезе от дупка в развалините.

После едно друго лице се появи в друга къщурка.

Бяха двама селяни, успели да се укрият; единствените останали живи.

Познатият им глас на Просяка ги бе успокоил и накарал да излязат от скривалището, в което се бяха подслонили.

Те се приближиха до Телмарш, все още много разтреперани.

Телмарш бе успял да извика, но сега не можеше да говори; така се случва при дълбоки преживявания.

Той им показа с пръст простряната в краката му жена.

— Жива ли е още? — каза един от селяните.

Телмарш кимна утвърдително с глава.

— А другата жена жива ли е? — попита другият селянин.

Телмарш със знак каза не.

Селянинът, който пръв се бе показал, подзе:

— Всички други са мъртви, нали? Аз видях това, което стана. Бях в избата си. Колко много трябва да благодаря на бога в тия моменти, че нямам семейство! Къщата ми гореше. Господи Исусе! Убиха всички. Тази жена имаше три деца. Три деца, съвсем малки! Децата викаха: „Майко!“ Майката викаше: „Децата ми!“ Убиха майката и отведоха децата. Аз видях това, боже мой, боже мой, боже мой! Тия, които избиха всичко тук, си отидоха. Бяха доволни. Отведоха малките, а убиха майката. Но тя не е мъртва, нали не е мъртва? Кажи, Просяк, вярваш ли, че ще можеш да я спасиш? Искаш ли да ти помогнем, като я отнесем в твоята землянка?

Телмарш направи знак, че иска.

Гората опираше до чифлика. Те бързо направиха носилка и я постлаха с листа и папрат. Поставиха върху носилката все още неподвижната жена и тръгнаха през гъсталака; двамата селяни носеха носилката — единият при главата, другият при краката. Телмарш придържаше ръката на жената и опипваше пулса.

Вървейки, двамата селяни разговаряха през окървавената жена, чието бледо лице бе осветено от луната; те си разменяха възклицания, изразяващи уплахата им.

— Всичко убиха!

— Всичко изгориха!

— Ах, господи боже мой! Как ще се живее сега?

— Онзи, високият стар човек, така поиска.

— Да, той заповядваше.

— Не го видях, когато разстрелваха. Там ли беше?

— Не, беше заминал. Но това няма значение, всичко се извърши по негова заповед.

— Значи, той им каза: „Убивайте! Горете! Никаква пощада!“

— Той маркиз ли е?

— Да, нали е нашият маркиз.

— Как се казва той сега?

— Той е господин дьо Лантенак.

Телмарш вдигна очи към небето и прошепна през зъби: