Виктор Юго - Деветдесет и трета година

— Ние наистина ви търсехме и ви намерихме. Ето ви командирския меч. Тия хора сега са ваши. Аз им бях началник, повишен съм в по-горен чин, ваш войник съм. Приемете нашите почитания, ваша светлост. Чакаме заповедите ви, господин генерал.

После той направи знак и от гората излязоха хора, които носеха трицветно знаме. Тия хора отидоха до маркиза и поставиха знамето в краката му. Това бе знамето, което той бе видял през дърветата.

— Господин генерал — каза младият човек, който му бе поднесъл меча и шарфа, — това е знамето, което ние успяхме да вземем от сините, които бяха в чифлика Ерб-ан-Пел. Ваша светлост, аз се казвам Гавар. Служил съм при маркиз дьо Ларуари.

— Добре — каза маркизът.

И той, спокоен и сериозен, постави шарфа.

После извади меча и го размаха гол над главата си.

— Стани! — извика той. — Да живее кралят!

Всички станаха.

И в недрата на гората екна силен, тържествуващ вик: „Да живее кралят! Да живее нашият маркиз! Да живее Лантенак!“

Маркизът се обърна към Гавар:

— Колко души сте?

— Седем хиляди.

И, слизайки от възвишението, докато селяните разчистваха храстите пред краката на маркиз дьо Лантенак, Гавар продължи:

— Ваша светлост, нищо по-просто. Всичко може да се обясни с една дума. Чакахме да пламне само една искра. Афишът на републиката, съобщавайки за вашето присъствие, вдигна на крак целия край за защита на краля. Освен това ние бяхме тайно уведомени от кмета на Гранвил, който е наш човек, същият, който спаси абата Оливие. Тази нощ бихме тревога.

— За кого?

— За вас.

— А! — каза маркизът.

— И ето ни — подзе Гавар.

— Седем хиляди ли сте?

— Днес. Ще бъдем петнадесет хиляди утре. Това може да даде нашият край. Когато господин Анри дьо Ларошжаклен тръгна за католишката армия, биха тревога и за една нощ шест енории — Изерне, Коркьо, Ешоброан, Обие, Сент-Обен и Нюел — му доведоха десет хиляди души. Нямаше боеприпаси, намериха у един зидар шестдесет ливри минен барут и господин дьо Ларошжаклен тръгна с това. Ние бяхме уверени, че вие трябва да сте някъде в тая гора, и ви търсехме.

— И вие ли нападнахте сините в чифлика Ерб-ан-Пел?

— Вятърът им е попречил да чуят тревогата. Те никак не се пазеха; хората от чифлика, прости селяни, ги бяха добре посрещнали. Тази сутрин ние обкръжихме чифлика, сините спяха и на бърза ръка им видяхме сметката. Аз имам кон. Ще благоволите ли да го приемете, господин генерал?

— Да.

Един селянин доведе бял кон, оседлан по военному. Маркизът, без да използува предложената му от Гавар помощ, се метна на коня.

— Ура! — викнаха селяните. Защото английските възгласи се използуват по бретонско-нормандското крайбрежие, което е в непрекъснати търговски връзки с островите на Ламанш.

Гавар отдаде чест и попита:

— Къде ще бъде вашият генерален щаб, ваша светлост?

— Най-напред в гората Фужер.

— Това е една от вашите седем гори, господин маркиз.

— Трябва ни свещеник.

— Ние имаме един.

— Кой е той?

— Викарият от Шапел-Ербре.

— Познавам го. Той е пътувал до Джърси.

Един свещеник излезе от редиците и каза:

— Три пъти.

Маркизът обърна глава.

— Добър ден, господин викарий. Ще имате работа.

— Толкоз по-добре, господин маркиз.

— Много хора ще трябва да изповядате. Тези, които ще искат. Никого няма да принуждаваме.

— Господин маркиз — каза свещеникът, — Гастон в Гемене принуждава републиканците да се изповядват.

— Той е перукер — каза маркизът. — Смъртта трябва да бъде свободна.

Гавар, който бе отишъл да даде някакви нареждания, се върна.

— Господин генерал, чакам вашите заповеди.

— Най-напред — сборен пункт в гората Фужер. Да се пръснат и да вървят.

— Това е направено.

— Не бяхте ли ми казали, че хората от Ерб-ан-Пел били посрещнали добре сините?

— Да, господин генерал.

— Изгорихте ли чифлика?

— Да.

— Изгорихте ли махалата?

— Не.

— Изгорете я.

— Сините се опитаха да се отбраняват, но те бяха сто и петдесет, а ние бяхме седем хиляди.

— Какви бяха тия сини?

— Сини на Сантер.

— На тоя, който командуваше биенето на барабаните, докато режеха главата на краля. Значи, той е парижки батальон?

— Половин батальон.

— Как се нарича този батальон?

— Господин генерал, на знамето му пише: батальон „Червеният калпак“.

— Диви зверове.

— Какво да правим с ранените?

— Довършете ги.

— Какво да правим с пленниците?

— Разстреляйте ги.

— Те са около осемдесет.