Виктор Юго - Деветдесет и трета година

— Че не идвате тук да правите зло.

— Идвам тук, за да правя добро — каза маркизът.

— Да спим — каза просякът.

Легнаха един до друг в леглото от морски водорасли. Просякът веднага заспа. Маркизът, макар много изморен, остана известно време замислен, после погледна бедняка в мрака и отпусна глава. Да лежиш на такова легло значи да лежиш на земята; използувайки това положение, маркизът долепи ухо на земята и се вслуша. Долови някакво тъпо бучене; знае се, че звукът се разпространява в дълбините на земята; чуваше се звънът на камбаните.

Тревогата продължаваше.

Маркизът заспа.

Когато се събуди, беше се съмнало.

Просякът стоеше изправен, не в землянката, защото в нея не можеше да се стои прав, а вън, на прага. Подпираше се на тоягата си. Слънцето огряваше лицето му.

— Ваша светлост — каза Телмарш, — камбанарията на Танис удари четири часа. Аз чух четирите удара. Значи, вятърът се е променил; духа откъм сушата; не чувам никакъв друг шум; значи, няма вече тревога. Всичко е спокойно в чифлика и махалата Ерб-ан-Пел. Сините или спят, или са заминали. Най-голямата опасност е преминала; разумно е да се разделим. По това време аз излизам.

Той посочи една точка в хоризонта:

— Тръгвам натам.

След това посочи в противоположната точка:

— А вие вървете нататък.

Просякът важно махна с ръка за сбогом на маркиза.

И добави, като показа остатъка от вечерята:

— Вземете кестените, ако сте гладен.

Миг след това той изчезна под дърветата.

Маркизът стана и тръгна в посоката, която му показа Телмарш.

Беше онзи очарователен час, който на стария нормандски селски език се нарича „птича одумка“. Чуваше се как дърдорят кадънките и горските врабчета. Маркизът тръгна по пътя, по който бе дошъл вечерта. Той излезе от гъсталака и стигна до кръстопътя с каменния кръст. Белият афиш сякаш се усмихваше на изгряващото слънце. Той се сети, че в долната част на афиша имаше нещо, което не бе успял да прочете снощи поради дребния шрифт и здрача. Отиде до фундамента на кръста. Текстът на афиша наистина свършваше под подписа „Прийор от Марна“ с тия два реда дребен шрифт:

„След установяване на самоличността му бившият маркиз дьо Лантенак ще бъде веднага разстрелян. Подписал: командир на батальона, началник на експедиционната колона ГОВЕН“.

— Говен! — каза маркизът.

И се спря дълбоко замислен, втренчил поглед и афиша.

— Говен! — повтори.

Пак тръгна, обърна се, погледна кръста, върна се и още веднъж прочете афиша.

После се отдалечи с бавни крачки. Ако имаше някой до него, щеше да го чуе как шепне полугласно: „Говен!“

От дълбокия изровен път, по който се промъкваше, не се виждаха покривите на чифлика, оставащ от лявата му страна. Той вървеше покрай едно стръмно възвишение, цялото покрито с цъфнали с жълти цветове храсти, от рода на дълготрънестите растения. Върхът на възвишението беше от ония местности, които в този край се наричат „глиганска глава“. При основата на възвишението погледът веднага се губеше под дърветата. Листата сякаш бяха потопени в светлина. Цялата природа силно се радваше на утрото.

Изведнъж този пейзаж стана страшен. Като че ли тресна залп от засада. Ураган от диви викове и пушечни изстрели се изсипа върху тия огрени от слънцето поля и гори, а откъм страната на чифлика се издигна висок дим, прорязан от ярки пламъци, сякаш махалата и чифликът бяха една горяща копа сено. Беше внезапно и злокобно, рязка промяна от спокойствие в ярост, експлозия от ада при изгрев-слънце, ужас без преход. Биеха се към Ерб-ан-Пел. Маркизът се спря.

Любопитството е по-силно от опасността; всеки иска да узнае, макар и да загине — няма човек, който да не е изпитал това чувство в подобен случай. Той се изкачи на възвишението, в долната част на което минаваше разбитият път. Оттам човек можеше да бъде видян, но и той виждаше. Стигна до върха за няколко минути. Погледна.

Наистина имаше престрелка и пожар. Чуваха се викове, виждаше се огън. Чифликът беше център на някакво бедствие. Какво ли ставаше? Чифликът Ерб-ан-Пел ли беше нападнат? Но от кого? Дали бе сражение? Не беше ли по-скоро военна наказателна акция? Сините, на които бе заповядано с революционен декрет, много често наказваха, като опожаряваха непокорните чифлици и села; те палеха за пример всеки чифлик и всяка махала, които не бяха направили прегради от дървета, предписани от закона, и които не бяха отворили и разчистили в гъсталаците просеки за републиканската кавалерия. Неотдавна бяха така наказали енорията Бургон, близо до Ерне. Да не би да е същият случай и с Ерб-ан-Пел? Видно беше, че изисканите от декрета стратегически просеки не бяха направени в гъсталаците и в горите около Танис и Ерб-ан-Пел. Наказание ли бе това? Заповед ли бе получил авангардът, който бе окупирал чифлика? Този авангард не се ли числи към някои от наказателните колони, наречени „адски колони“?