Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Той погледна вляво камбанарията на Танис; клетката на камбанарията на Танис се отваряше и затваряше като тази на Баге-Пикан.

Той изгледа една след друга всички камбанарии на хоризонта: вляво — камбанариите на Куртил, на Пресе, на Кролон и на Кроа-Авраншен; вдясно — камбанариите на Ра-сюр-Куенон, на Модре и на Па; срещу него — камбанарията на Понторсон. Клетките на всички тия камбанарии последователно чернееха и светлееха.

Какво означаваше това?

Това означаваше, че всички камбани са разлюляни.

За да се появяват и изчезват, трябваше да бъдат яростно разклащани.

Биеха тревога, биеха я възторжено, биеха я навсякъде, от всички камбанарии, във всички енории, във всички села, а нищо не се чуваше.

Това се дължеше на разстоянието, което пречеше на звуците да достигнат, и на вятъра от морето, който духаше от противоположната страна и който отнасяше всички шумове на земята зад хоризонта. Нищо по-зловещо от всички тия разбеснели се камбани от всички страни и в същото време от тая тишина.

Старецът гледаше и слушаше.

Той не чуваше тревогата, но я виждаше. Какво странно чувство да виждаш тревожен камбанен звън.

На кого се сърдеха тия камбани?

Срещу кого тази тревога?

Положително някой бе преследван.

Кой?

Този стоманен човек изтръпна.

Не можеше да бъде за него. Не бяха отгатнали пристигането му. Невъзможно беше да са успели да уведомят представителите на Конвента; той току-що бе слязъл на брега. Корветата сигурно бе потопена, без някой да се е спасил. А дори в корветата никой освен Боабертло и Лавийовил не знаеше името му.

Камбанариите продължаваха своята жестока игра. Той ги наблюдаваше и ги броеше машинално и мислите му, скачайки от едно предположение на друго, се колебаеха, като преминаваха от дълбоката безопасност към страшната неизвестност. Обаче въпреки всичко тази тревога можеше да се обясни по много начини и той накрай се успокояваше, като си повтаряше: „Най-сетне никой не знае за моето пристигане и никой не знае моето име“.

От известно време някакъв лек шум се носеше над него и зад него. Този шум приличаше на търкане от развято листо. Отначало той не му обърна внимание; после, тъй като шумът продължаваше, би могло да се каже упорствуваше, той се обърна. Наистина беше лист, но лист хартия. Вятърът отлепваше над главата му един широк афиш, сложен върху километричния камък. Този афиш бе поставен наскоро, защото беше още влажен; вятърът си играеше с него и го разлепваше.

Старецът се бе изкачил на дюната откъм противоположната страна и затова не бе видял афиша, когато стигна.

Той се покачи на бордюра, на който седеше, и постави ръка върху края на афиша, който вятърът повдигаше; небето светлееше, здрачът е продължителен през юни; в основата на дюната бе тъмно, но горе на върха бе светло; една част от афиша бе напечатана с големи букви, така че при тази светлина можеше да се чете. Той прочете следното:

„Ние, Пийор от Марна, представител на народа при Шербурската крайбрежна армия, заповядваме: бившият маркиз дьо Лантенак, виконт дьо Фонтене, нарекъл се бретонски принц, слязъл тайно на брега край Гранвил, е поставен вън от закона. За главата му е определена награда. На този, който го предаде жив или мъртъв, ще бъде заплатена сумата от шестдесет хиляди ливри. Тази сума няма да се изплати в банкноти, а в злато. Един батальон от Шербурската крайбрежна армия ще бъде веднага изпратен да посрещне и открие бившия маркиз дьо Лантенак. Общините са задължени да оказват подкрепа. Издадено в общината на Гранвил на 2 юни 1793 година. Подписал:

Под това име имаше друг един подпис, който беше напечатан с много по-дребен шрифт и затова не можеше да се прочете поради слабата светлина.

Старецът нахлупи шапката си до очите, загърна се с морската си пелерина чак до брадата и бързо се спусна надолу по дюната. Очевидно беше, че е излишно да се бави на този осветен връх.

Може би дълго време бе стоял там; горната част на дюната беше единствената точка на пейзажа, която още оставаше видима.

Стигнал долу в тъмнината, той тръгна бавно.

Насочи се по посока на пътя, който си бе начертал, към чифлика, навярно считаше, че там е по-безопасно.

Навсякъде беше безлюдно. Беше часът, когато нямаше минувачи.

Зад един храст той се спря, свали пелерината си, обърна жакета си откъм косматата страна, после отново върза на врата си пелерината, която беше дрипа, завързана с въже, и пак тръгна по пътя.