Виктор Юго - Деветдесет и трета година

— Да. Всичко да мине под огън и меч.

— Това е.

— Да няма пощада.

— Към никого. Това е.

— Ще отида навсякъде.

— И се пази. Защото в този край лесно убиват човека.

— От смъртта никак не ме е страх. Който прави първите си стъпки, скъсва може би последните си обуща.

— Ти си храбрец.

— Ами ако ме попитат за името на ваша светлост?

— Още никой не трябва да го знае. Ще кажеш, че не го знаеш, и това ще бъде истина.

— Къде ще ви видя отново, ваша светлост?

— Където ще бъда.

— А как ще узная?

— Тогава всички ще знаят. След една седмица хората ще говорят за мене, аз ще дам примери, ще отмъщавам за краля и вярата, и ти добре ще разбереш, че говорят за мене.

— Разбирам.

— Не забравяй нищо.

— Бъдете спокоен.

— Тръгвай сега. Нека бог те води. Върви.

— Ще направя всичко, което ми казахте. Ще отида. Ще говоря. Няма да се провиня. Ще нареждам.

— Добре.

— И ако успея…

— Ще те наградя с орден „Сен-Луи“.

— Както брат ми; а ако не успея, ще заповядате да ме разстрелят.

— Както брат ти.

— Разбрано, ваша светлост.

Старецът сведе глава, сякаш потъна в дълбок размисъл. Когато вдигна очи, беше сам. Халмало беше само една черна точка в далечината.

Слънцето бе залязло.

Чайките и гларусите се прибираха; морето за тях не е дом.

Във въздуха се чувствуваше оная тревога, която предшествува нощта; жабите квакаха, бекасините със свирукане излитаха от локвите, чайките, гарваните, водните патици и скорците вдигаха своя обичаен вечерен шум; крайбрежните птици се викаха една друга; но не се чуваше човешки глас. Дълбока самота. Нито платноходка в залива, нито селянин в полето. Пустош докъдето погледът стига. Големите пясъчни бодили леко се поклащаха. Светлото небе на залеза хвърляше бледа светлина върху брега. Далече в потъналата в мрак равнина блатата изглеждаха като оловни плочи върху земята. Вятърът духаше откъм морето.

Старецът изчака Халмало да изчезне от погледа му, после се загърна с морската си пелерина и тръгна. Вървеше замислено, с бавни крачки. Запъти се към Хюин, докато Халмало отиваше към Бовоар.

Зад него като огромен черен триъгълник с кубе на катедрала и крепостна броня с две големи кули на изток — едната кръгла, другата квадратна, които помагат на планината да носи тежестта на църквата и на селото, се издигаше върхът Сен-Мишел, който за океана е това, което е Хеопсовата пирамида за пустинята.

Движещите се пясъци на залива Сен-Мишел незабележимо местят дюните си. По това време между Хюин и Ардевон имаше една много висока дюна, която днес е изчезнала. Тази дюна, която при едно равноденствие внезапно бе изравнена, се славеше с това, че е била много стара и че на върха й е имало километричен камък, издигнат през XII век в памет на църковния събор в Авранш срещу убийците на свети Тома Кентърберийски. От върха на тази дюна се откривал целият край и човек можел да се ориентира.

Старецът тръгна към тази дюна и започна да се изкачва.

Когато стигна на върха, той се облегна на километричния камък, седна на единия от четирите бордюра, които образуваха ъглите, и започна да разглежда географската карта, която се разстилаше под краката му. Той като че ли търсеше някакъв път в местност, която всъщност му беше позната. В този огромен пейзаж, смътен поради здрача, ясно се виждаше само хоризонтът, чернеещ върху светлото небе.

Забелязваха се купчините керемиди на единадесет градчета и села; на разстояние няколко левги се различаваха всички камбанарии на крайбрежието, които са много високи, за да служат при нужда като ориентири на хората в морето.

След няколко мига старецът като че ли намери в полумрака това, което търсеше; погледът му се спря на едно място, оградено с дървета, стени и покриви, което едва се забелязваше сред равнината и горите и което беше чифлик; той поклати глава, доволен като човек, който мислено си казва: там е! И започна да чертае с пръст във въздуха скицата на един път през плетищата и нивята. От време на време той се вглеждаше в един безформен и едва забелязващ се предмет, който се развяваше над централния покрив на чифлика, и като че ли се питаше: какво е това? Поради късния час не се различаваха нито формата, нито цветът му; не беше ветропоказател, защото се развяваше, пък и нямаше причина да бъде някакво знаме.

Той беше уморен и продължаваше с удоволствие да седи на този камък; беше се отпуснал в оная смътна забрава, в която изпадат уморените хора в първата минута на почивка.