Виктор Юго - Деветдесет и трета година

В края на деня има един час, който може да се нарече безшумен — това е часът на безмълвието, часът на свечеряването. Сега беше именно такъв час. Той се наслаждаваше; гледаше и слушаше. Какво? Спокойствието. И свирепите дори изпадат в мигновена меланхолия. Изведнъж това спокойствие бе не смутено, а подчертано от минаващи гласове. Бяха гласове на жени и на деца. Случва се понякога в мрака да се чуе неочаквана весела глъчка. Сред храсталаците не се виждаше групата, от която идваха гласовете, но се разбираше, че тази група крачи в подножието на дюната и върви към равнината и гората. Тия гласове, ясни и свежи, достигаха до замисления старец; бяха така близки, че той не пропускаше нито дума.

Един женски глас казваше:

— Да побързаме, Флешар. Оттук ли?

— Не, оттам.

И диалогът между двата гласа продължаваше — единият глас беше висок, другият плах.

— Как се казва този чифлик, в който сега живеем?

— Ерб-ан-Пел.

— Далече ли сме още?

— Най-малко четвърт час.

— Да побързаме да стигнем за чорбата.

— Вярно е, че сме закъснели.

— Трябва да тичаме. Но вашите хлапета са уморени. Ние сме само две жени — не можем да носим три дечица. Ама вие си носите едното, Флешар. То тежи като олово. Отбихте я тази лакомница, но продължавате да я носите. Лош навик. Накарайте я да върви. Ах, жалко, чорбата ще бъде студена.

— О, колко са хубави обувките, които ми дадохте! Сякаш са правени за мене.

— Все пак с тях е по-добре, отколкото да ходите боса.

— Я побързай ти, Рене-Жан.

— Всъщност той ни забави. Като че ли трябваше да разговаря с всички малки селянчета, които срещнахме. Като същински мъж.

— Божичко, той едва започна петата година.

— Я кажи, Рене-Жан, защо разговаря с онова момиченце в селото?

Един детски глас, глас на момче, отвърна:

— Защото го познавам.

Жената подзе:

— Как! Познаваш го?

— Да — отвърна малкото момче, — защото тази сутрин то ми даде разни животинки.

— Я гледай ти какъв е чевръст! — извика жената. — Тук сме едва от три дни, той е педя човек, а вече си има изгора!

Гласовете се отдалечиха. Шумът стихна.

Старецът стоеше неподвижно. Той не мислеше; може би мечтаеше. Около него всичко беше спокойно, унесено в сън, доверчиво, усамотено. Беше още светло на върха на дюната, но почти нощ в равнината и тъмна нощ в горите. Луната изгряваше на изток. Няколко звезди пробождаха светлосиния зенит. Този човек, макар и изпълнен с жестоки замисли, потъваше в неизразимата доброта на безкрайността. Той чувствуваше как в него се промъква това смътно просветление, надеждата, ако думата надежда може да се отнесе към очакванията от гражданската война. Сега му се струваше, че, след като излезе от това неумолимо море и слезе на брега, всички опасности са преодолени. Никой не знаеше името му, беше сам, изчезнал за неприятеля, без диря след себе си, защото морската повърхност не запазва нищо, беше скрит, непознат, дори неподозиран. Чувствуваше някакво голямо успокоение. Още малко и щеше да заспи.

Дълбоката тишина на земята, а също и на небето, в този спокоен час действуваше с особено очарование на този човек, преживял толкова много вътрешни и външни сътресения.

Чуваше се само вятърът, който духаше откъм морето, но вятърът е едно непрекъснато явление, което почти престава да бъде шум, щом човек свикне с него.

Изведнъж той се изправи.

Вниманието му внезапно бе събудено; той погледна хоризонта. Нещо привличаше погледа му с необикновена сила.

Той гледаше камбанарията на Кормере, която се издигаше пред него в дъното на равнината. И наистина нещо необикновено ставаше в тази камбанария.

Силуетът на камбанарията ясно се открояваше; той виждаше кулата и над нея пирамидалния покрив, а между кулата и този покрив — квадратната клетка на камбаната, открита от четирите страни и без капаци, както са всички бретонски камбанарии.

Обаче тази клетка с камбаната последователно, на равни интервали, изглеждаше ту отворена, ту затворена; високият прозорец се очертаваше ту съвсем бял, ту съвсем тъмен; през него се виждаше небето, а след миг не се виждаше нищо; след светлината идваше мрак и отварянето и затварянето ставаше на интервали от една секунда, равномерно като удари на чук върху наковалня.

Камбаната на Кормере беше пред стареца на разстояние около две левги; в дясната му страна бе камбанарията на Баге-Пикан, също открояваща се на хоризонта; той погледна и тази камбанария — и нейната клетка за камбаната се отваряше и затваряше като тази на Кормере.