Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Беше светло от луната.

Стигна до един кръстопът, където се издигаше стар каменен кръст. Върху фундамента на кръста имаше бял квадратен лист, подобен на афиша, който току-що бе прочел. Приближи се до него.

— Къде отивате? — попита един глас.

Той се обърна.

В храстите на плета имаше човек, висок на ръст като него, стар като него, като него с бели коси и още по-дрипав от самия него. Почти негово подобие.

Този човек се подпираше на дълга тояга.

Човекът продължи:

— Питам ви къде отивате.

— Най-напред къде се намирам? — каза той спокойно, почти високомерно.

Човекът отвърна:

— Намирате се в сеньорията Танис и аз съм просякът, а вие сте сеньорът.

— Аз?

— Да, вие, господин маркиз дьо Лантенак.

Маркиз дьо Лантенак, отсега нататък ще го наричаме с неговото име, отвърна важно:

— Така. Предайте ме.

Човекът продължи:

— Ние и двамата сме тук у дома си — вие в замъка, аз в шубрака.

— Да свършим. Действувайте. Предайте ме — каза маркизът.

Човекът продължи:

— Вие отивате в чифлика Ерб-ан-Пел, нали?

— Да.

— Не отивайте.

— Защо?

— Защото там са сините.

— Откога?

— От три дни.

— Жителите на чифлика и на махалата съпротивяваха ли се?

— Не. Отвориха им всички врати.

— А! — каза маркизът.

Човекът показа с пръст покрива на чифлика, който се виждаше далече над дърветата.

— Виждате ли покрива, господин маркиз?

— Да.

— Виждате ли какво има над него?

— Нещо, което се развява.

— Да.

— Знаме.

— Трицветно — каза човекът.

Това бе предметът, който вече бе привлякъл вниманието на маркиза, когато беше на върха на дюната.

— Тревога ли бият? — попита маркизът.

— Да.

— За какво?

— Сигурно за вас.

— Но не се чува.

— Вятърът пречи.

Човекът продължи:

— Видяхте ли си афиша?

— Да.

— Търсят ви.

И, като хвърли поглед към чифлика, добави:

— Там има половин батальон.

— Републиканци?

— Парижани.

— Е добре — каза маркизът. — Да вървим.

И той направи крачка към чифлика.

Човекът го хвана за ръката.

— Не ходете там.

— А къде искате да отида?

— У дома.

Маркизът изгледа просяка.

— Слушайте, господин маркиз, не е хубаво у мене, но е сигурно. Колибата е по-ниска от мазе. Подът е легло от водорасли, таванът е покрив от клони и трева. Елате. В чифлика ще бъдете разстрелян. При мене ще спите. Трябва да сте уморен; а утре сутринта сините ще тръгнат в поход и вие ще отидете където си искате.

Маркизът разглеждаше този човек.

— На коя страна сте вие впрочем? — попита маркизът. — Републиканец ли сте? Роялист ли сте?

— Аз съм бедняк.

— Нито роялист, нито републиканец?

— Не вярвам.

— За или против краля?

— Нямам време за такива работи.

— Какво мислите за това, което става?

— Нямам с какво да живея.

— Все пак идвате ми на помощ.

— Видях, че сте извън закона. Какво е това законът? Може ли човек да бъде извън? Не разбирам. Ами аз дали съм в закона? Или съм извън закона? Нищо не зная. Да умреш от глад — това значи ли да си в закона?

— Откога умирате от глад?

— От цял живот.

— И ще ме спасите?

— Да.

— Защото си казах: ето един още по-беден от мене; аз имам право да дишам, той няма.

— Вярно е. И ме спасявате?

— Разбира се. Сега сме братя, ваша светлост. Аз прося хляб, вие — живот. Ние сме двама просяци.

— Но знаете ли, че моята глава е оценена?

— Да.

— Откъде знаете?

— Прочетох афиша.

— Знаете да четете?

— Да. И да пиша. Защо трябва да бъда говедо?

— Тогава, щом знаете да четете и сте прочели афиша, вие знаете, че човекът, който ме предаде, ще спечели шестдесет хиляди франка?

— Зная.

— И то не в банкноти.

— Да, зная, в злато.

— Знаете ли, че шестдесет хиляди франка са цяло състояние?

— Да.

— И този, който ме предаде, ще забогатее?

— Е, ами после?

— Ще бъде богат.

— Точно това помислих. Щом ви видях, казах си: „Като си помисля, че някой, който предаде този човек, ще спечели шестдесет хиляди франка и ще забогатее! Я да побързаме да го скрием.“

Маркизът следваше бедняка.

Влязоха в един гъсталак. Там се намираше бърлогата на просяка. Един голям стар дъб беше приютил този човек при себе си в нещо като стая, издълбана под корените му и прикрита от клоните му. Беше тъмна, ниска, скрита, невидима. Имаше място за двама.

— Предвиждал съм, че може да имам гост — каза просякът.

Този вид землянки, срещани в Бретан по-често, отколкото се предполага, се нарича на селски език „карнишо“. Така казват и на скривалищата в дебелите стени.