Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Един много висок и див гъсталак обгръщаше от всички страни възвишението, от чийто връх маркизът наблюдаваше. Този гъсталак, който наричаха горичката на Ерб-ан-Пел, но който имаше размери на гора, се простираше чак до чифлика и като всички бретонски лесове криеше цяла съобщителна мрежа от изровени пътища и пътеки, истински лабиринти, в които републиканските армии се губеха.

Наказателната акция, ако това е било наказателна акция, трябва да е била жестока, защото трая кратко време. Както всички насилия тя беше бързо извършена. Жестокостта на гражданските войни позволява такива диващини. Докато маркизът правеше догадки и се двоумеше дали да слезе или да остане, като се ослушваше и се оглеждаше, трясъкът от изстъплението спря или, по-точно казано, стихна. Маркизът забеляза в гъсталака да нахлува една разярена, но радостна шайка. Под дърветата запълзя страшен мравуняк. От чифлика нахлуваха в гората. Имаше и барабани, които думкаха за атака. Вече не стреляха с пушки. Това сега приличаше на хайка; сякаш претърсваха, преследваха, гонеха; очевидно беше, че търсеха някого; шумът беше глух и далечен; долавяше се някаква смесица от гневни думи и радостни викове, врява; нищо не можеше да се различи. И изведнъж, както първи очертания се появяват в дим, една дума се открои ясно в шума — едно име, повтаряно от хиляди гласове, и маркизът ясно чу този вик:

„Лантенак! Лантенак! Маркиз дьо Лантенак!“

Него именно търсеха.

И внезапно около него и във всички страни отведнъж гъсталакът се изпълни с пушки, щикове и саби, едно трицветно знаме се издигна в полумрака, викът „Лантенак!“ екна в ушите му, а в краката му, сред къпините и клоните, се появиха свирепи лица.

Маркизът беше сам, изправен на върха, виждан от всички точки на гората. Той едва виждаше тия, които крещяха името му, но него го виждаха всички. Ако в гората имаше хиляда пушки, за тях той бе единствената мишена. В гъсталака не различаваше нищо друго освен пламнали зеници, втренчени в него.

Той свали шапката си, вдигна нагоре периферията й, откъсна един дълъг сух трън от храста, извади от джоба си една бяла кокарда, забоде с тръна кокардата и повдигнатата периферия и като сложи на главата си шапката, чиято повдигната периферия откриваше неговото чело и кокардата му, каза с висок глас, обръщайки се към цялата гора:

— Аз съм човекът, когото търсите. Аз съм маркиз дьо Лантенак, виконт дьо Фонтене, бретонски принц, генерал-лейтенант от кралските армии. Нека свършим. Прицел! Огън!

И като разтвори с две ръце жакета си от козя кожа, показа голите си гърди.

Той наведе очи, търсейки с поглед насочените пушки, и се видя заобиколен с хора, паднали на колене.

Огромен вик прогърмя: „Да живее Лантенак! Да живее негова светлост! Да живее генералът!“

В същото време шапки летяха във въздуха, саби се размахваха радостно и се виждаше как в цялата гора се вдигат тояги, на върха на които се клатеха кафяви вълнени калпаци.

Беше го заобиколила една вандейска шайка.

Тази шайка беше коленичила, като го видя.

Една легенда разказва, че в старите гори на Тюрингия е имало необикновени същества, порода на гиганти, приличащи повече или по-малко на хора, които римляните считали за страшни зверове, а германците за въплъщения на богове, и които според срещата са бивали или убивани, или боготворени.

Маркизът изпита нещо подобно на това, което е изпитвало едно от тия същества, когато, очаквайки да бъде посрещнато като звяр, изведнъж е бивало посрещнато като бог.

Всички тия очи, изпълнени със страшни мълнии, гледаха маркиза с някаква дива любов.

Тази тълпа беше въоръжена с пушки, саби, коси, вили, тояги; всички имаха големи плъстени шапки или кафяви калпаци с бели кокарди, множество молитвени броеници и талисмани, широки панталони до коленете, куртки от вълнен плат с широки ръкави, кожени гамаши, голи колене, дълги коси, някои бяха на вид свирепи, но всички изглеждаха простодушни.

Един млад, хубав човек премина пред коленичилите и с големи крачки тръгна към маркиза. Този човек носеше на главата си както селяните голяма плъстена шапка с вдигната периферия и бяла кокарда, облечен бе с куртка от вълнен плат, но имаше бели ръце и фина риза; над куртката си носеше бял копринен шарф, на който висеше меч със златна дръжка.

Като стигна до върха, той хвърли шапката си, откачи шарфа, коленичи с един крак, подаде на маркиза шарфа с меча и каза: