Виктор Юго - Деветдесет и трета година

В „карнишото“ има само няколко гърнета, одър от слама или от измита и изсушена морска трева, за завивка дебела черга от кълчища, лоени светилници и за кибрит сухи клечки, намазани със смола.

Те се наведоха, попълзяха малко, влязоха в землянката, в която големите корени на дървото образуваха причудливи прегради, и седнаха върху куп сухи морски водорасли, които бяха леглото. Отворът между два корена, през който влязоха и който служеше за врата, пропускаше някаква светлина. Нощта бе настъпила, но очите се приспособяват и дори в мрака намират светли петна. Отражение от лунната светлина смътно очертаваше входа. В един от ъглите имаше стомна с вода, питка от елда и кестени.

— Да вечеряме — каза беднякът.

Разделиха си кестените; маркизът даде своето парче сухар; отхапваха и двамата от същата черна питка и пиеха от стомната един след друг.

Завърза се разговор.

Маркизът започна да разпитва човека.

— Значи, за вас е все едно дали става нещо или нищо не става?

— Почти. Вие сте сеньори, вие, другите. Това са ваши работи.

— Все пак това, което става…

— Това става по-горе.

После просякът добави:

— А има и работи, които стават още по-горе — слънцето изгрява, луната намалява или се увеличава, с тия неща се занимавам.

Той отпи глътка вода от стомната и каза:

— Хубава прясна вода!

После продължи:

— Как намирате тази вода, ваша светлост?

— Как се казвате? — каза маркизът.

— Казвам се Телмарш, а ми казват Кеман.

— Разбирам. Кеман е местна дума.

— Която значи просяк. Имам още един прякор — Старика.

И продължи:

— Ето вече от четиридесет години ме наричат Старика.

— Четиридесет години! Ами вие нали сте били млад.

— Никога не съм бил млад. А вие винаги сте млад, господин маркиз. Краката ви са двадесетгодишни, катерят се по голямата дюна; аз вече не мога да ходя, след четвърт левга се уморявам. А при това сме на една възраст; но спрямо нас богатите имат предимството, че ядат всеки ден. Яденето запазва.

След като помълча, просякът продължи:

— Бедни и богати — това е страшна работа. Това предизвиква катастрофите. Поне аз така виждам нещата. Бедните искат да бъдат богати, богатите не искат да бъдат бедни. Мисля, че това е отчасти причината. Аз не се бъркам. Събитията са си събития. Аз не съм нито за кредиторите, нито за длъжниците. Зная, че като имаш дълг, трябва да го платиш. Това е всичко. Бих предпочел да не убиват краля, но ми е трудно да кажа защо. На това ми отвръщат: ами че някога окачваха хората ви по дърветата заради нищо! А знаете ли пък, че за един застрелян кралски сръндак обесиха един човек, който имаше жена и седем деца. Има какво да се каже и за двете страни.

Той млъкна, после добави:

— Разбирате ли, аз всъщност нищо не зная — идват, отиват си, стават едни работи; обаче аз си стоя тук под звездите.

Телмарш пак замислено се спря, после продължи:

— Аз малко зная да намествам навехнато и счупено, малко съм доктор, познавам билките, извличам полза от растенията, селяните, които виждат, че за нищо се взирам, ме считат за магьосник. Понеже мисля, смятат, че зная.

— Вие от този край ли сте? — каза маркизът.

— Никога не съм излизал оттук.

— Познавате ли ме?

— Как не. За последен път ви видях преди две години, когато заминахте. Вие отидохте оттук в Англия. А преди малко забелязах един човек на върха на дюната. Висок човек. Такива високи хора са рядкост; Бретан е страна на ниски хора. Добре се вгледах, бях чел вече афиша. Казах си: я виж ти! А когато слязохте, имаше луна, аз ви познах.

— Обаче аз не ви познавам.

— Гледали сте ме, но не сте ме виждали.

И Телмарш, Кемана, добави:

— Аз пък ви виждах. На просяка и на минувача погледът не е еднакъв.

— Нима съм ви срещал преди?

— Много често, тъй като аз съм вашият просяк. Аз бях беднякът в края на вашия замък. Имало е случаи да ми давате милостиня; но този, който дава, не гледа, а онзи, който получава, разглежда внимателно и наблюдава. Кажеш ли просяк, все едно че казваш шпионин. Но аз, макар често да съм унил, се мъча да не бъда лош шпионин. Аз протягах ръка, вие виждахте само ръката и хвърляхте милостинята, от която имах нужда сутринта, за да не умра от глад вечерта. Случвало се е да гладувам по двадесет и четири часа. Понякога едно су ми е спасявало живота. Аз ви дължа един живот, връщам ви го.

— Наистина вие ме спасявате.

— Да, спасявам ви, ваша светлост.

И гласът на Телмарш стана строг:

— При едно условие.

— Какво е то?