Виктор Юго - Деветдесет и трета година

— Аз съм братът на този, когото разстреляха по ваша заповед.

Старецът бавно вдигна глава.

Човекът, който му говореше, беше на около тридесет години. По челото му имаше морски загар; очите му бяха странни; в невинните очи на селянин блестеше проницателният поглед на моряк. Той стискаше здраво греблата с двете си ръце. Имаше кротък вид.

На колана му се виждаха една кама, два пистолета и една броеница.

— Кой сте вие? — каза старецът.

— Нали ви казах.

— Какво искате от мене?

Човекът остави греблата, скръсти ръце и отвърна:

— Да ви убия.

— Както искате — каза старецът.

Човекът повиши глас:

— Пригответе се.

— За какво?

— Да умрете.

— Защо? — попита старецът.

Настъпи мълчание. Човекът като че ли за миг се затрудни от въпроса. Той подзе:

— Аз казах, че искам да ви убия.

— Аз пък питам защо.

В очите на матроса премина блясък.

— Защото вие убихте моя брат.

Старецът отвърна спокойно:

— Но най-напред аз му спасих живота.

— Това е истина. Вие най-напред го спасихте и после го убихте.

— Не аз го убих.

— А кой го уби?

— Грешката му.

Матросът гледаше стареца с широко отворени очи; после веждите му отново се свиха свирепо.

— Как се казвате? — попита старецът.

— Казвам се Халмало, но няма нужда да знаете името на този, който ще ви убие.

В този миг слънцето изгря. Един лъч падна върху лицето на матроса и силно освети дивашката му фигура. Старецът го разглеждаше внимателно.

Престрелката, която все още продължаваше, сега беше с прекъсвания и неравномерна като в агония. Гъст дим се стелеше над хоризонта. Лодката, недвижена от гребеца, вървеше напосоки.

Матросът хвана с дясната си ръка един от пистолетите на пояса си, а с лявата своята молитвена броеница.

Старецът се изправи.

— Вярваш ли в бога? — каза той.

— Отче наш, който си на небето — отвърна матросът.

И се прекръсти.

— Имаш ли майка?

— Да.

И втори път се прекръсти. После подзе:

— Казах вече. Давам ви една минута, ваша светлост.

И зареди пистолета си.

— Защо ме наричаш светлост?

— Защото сте сеньор. Това се вижда.

— А имаш ли си ти сеньор?

— Да, и то голям. Може ли да се живее без сеньор?

— Къде е той?

— Не зная. Напусна страната. Казва се господин маркиз дьо Лантенак, виконт дьо Фонтене, принц на Бретан; той е владетел на Сет-Форе. Никога не съм го виждал, но това не пречи да ми е господар.

— Ами ако го видиш, ще му се подчиняваш ли?

— Разбира се. Да не съм безбожник, та да не му се подчинявам. Трябва да се подчиняваме на бога, а после на краля, който е като бога, а после на сеньора, който е като краля. Но това е друга работа, вие убихте моя брат, аз трябва да убия вас.

Старецът отвърна:

— Преди всичко аз добре направих, че убих твоя брат.

Матросът стисна в дланта си пистолета.

— Хайде — каза той.

— Добре — каза старецът.

И спокойно добави:

— Къде е свещеникът?

Матросът го погледна.

— Свещеникът?

— Да, свещеникът. Аз дадох на брат ти свещеник, сега ти ми дължиш свещеник.

— Нямам такъв — каза матросът.

И продължи:

— Нима може да има свещеници в открито море?

Стихващите гърмежи на боя ставаха все по-далечни.

— Тия, които умират там, имат свещеник — каза старецът.

— Вярно е — прошепна матросът. — При тях е господин корабният свещеник.

Старецът продължи:

— Ти погубваш моята душа, а това е опасно.

Матросът замислено сведе глава.

— А като погубваш душата ми — продължи старецът, — ти погубваш и твоята. Слушай. Жал ми е за тебе. Прави каквото искаш. Аз преди малко изпълних своя дълг, първо като спасих живота на твоя брат, а после като му го отнех, а и сега изпълнявам дълга си, като се опитвам да спася твоята душа. Помисли. Това те засяга. Чуваш ли оръдейните изстрели в този момент? Там има хора, които загиват, има и отчаяни, които агонизират, има мъже, които няма вече да видят жените си, бащи, които няма вече да видят децата си, братя, които като тебе няма да видят отново своя брат. И то по чия вина? По вина на твоя брат. Ти вярваш в бога, нали? Е добре, тогава знаеш, че бог страда в този момент; бог страда чрез своя син, най-големия християнин, краля на Франция, който му е син както Исус и който е пленник в кулата Тампл 63; бог страда и в лицето на своята църква в Бретан; бог страда заради поруганите му катедрали, заради разкъсаните му евангелия, заради неговите осквернени молитвени домове; бог страда заради своите убити свещеници. Какво трябваше да направим ние в този кораб, който загива в момента? Трябваше да помогнем на бога. Ако твоят брат беше съвестно изпълнявал своята служба като човек разумен и полезен, нямаше да се случи нещастието с каронадата, корветата нямаше да бъде разстроена, нямаше да сбърка пътя си, нямаше да попадне на тази пагубна за нея флота и ние в този час щяхме да дебаркираме във Франция, ние, всички храбри воини по суша и по море, каквито сме, с мечове в ръце и развято бяло знаме, много на брой, доволни и радостни щяхме да отидем на помощ на смелите селяни във Вандея, за да спасим Франция, за да спасим краля, за да спасим бога. Ето какво трябваше да направим, ето какво ще правим сега. Ето какво аз, единственият останал, идвам да правя. Но ти се съпротивяваш. В тази борба на безбожниците срещу свещениците, в тази борба на кралеубийците срещу краля, в тази борба на сатаната срещу бога ти си на страната на сатаната. Твоят брат беше първият съучастник на дявола, ти си вторият. Той започна, ти довършваш. Ти си за кралеубийците срещу трона, ти си за безбожниците срещу църквата. Ти отнемаш последната опора на бога. Защото няма вече да бъда на земята аз, който представлявам краля, селата ще продължат да горят, семействата да плачат, свещениците ще дават жертви, Бретан ще страда и кралят ще бъде в затвора, и Исус Христос ще скърби. И кой ще причини това? Ти. Прави каквото искаш, твоя работа. Напротив, аз разчитах на тебе. Лъгал съм се. О, да, ти имаш право, аз убих твоя брат. Твоят брат беше храбър, аз го възнаградих; беше се провинил — наказах го. Той не изпълни своя дълг, аз изпълних моя. Така, както постъпих с него, ще постъпвам и занапред. И кълна се в името на пресветата Ан д’Орей, която ни гледа, че при подобен случай, както заповядах да разстрелят брат ти, ще заповядам да разстрелят и моя син. Сега ти си господарят. Да, аз те съжалявам. Ти излъга своя капитан. Ти, християнинът, си без вяра; ти, бретонецът, си без чест; бях поверен на твоята честност, а срещам твоята измяна; ще поднесеш смъртта ми на тия, на които обеща да запазиш живота ми. Знаеш ли какво губиш тук? Себе си. Отнемаш от краля моя живот и даваш своята безсмъртност на дявола. Добре, извърши престъплението си. Евтино продаваш мястото си в рая. Благодарение на тебе дяволът ще победи, благодарение на тебе църквите ще бъдат разрушени, благодарение на тебе неверниците ще продължат да разтопяват камбаните, за да правят оръдия; ще убиват хората с това, което спасяваше душите. В момента, в който говоря, камбаната, която звъня при твоето кръщение, убива може би майка ти. Хайде, върви да помагаш на дявола. Не се бави. Да, аз осъдих твоя брат, но знай, че аз съм оръдие на бога. О, ти съдиш божиите дела! Нима ще съдиш и мълнията, която иде от небето? Нещастнико, ти ще бъдеш осъден от нея! Внимавай добре какво ще направиш. А знаеш ли ти поне дали на съвестта ми тежи някакъв грях? Не. Действувай все пак. Прави каквото искаш. Ти си свободен да ме хвърлиш в ада и заедно с мене сам да се хвърлиш в него. От тебе зависи двамата да бъдем осъдени на вечни мъки. Отговорен пред бога ще бъдеш ти. Ние сме сами, и то лице срещу лице пред бездната. Започвай, действувай, завърши. Аз съм стар, а ти си млад; аз съм без оръжие, а ти си въоръжен; убий ме.