Виктор Юго - Деветдесет и трета година

— Да! Да! Да! — извика екипажът.

— Няма нито минута за губене — подзе капитанът. — Има ли доброволец?

От редиците в мрака излезе един матрос и каза:

— Аз.

Няколко мига след това една от тия малки лодки, които моряците наричат „черупки“ и които са предоставени на разположение на капитана, се отдалечи от кораба. В тази лодка имаше двама души — старият пътник, който седеше отзад, и матросът-доброволец отпред. Беше още много тъмно. Матросът, изпълнявайки нарежданията на капитана, гребеше усилено в посока на Минкие. Всъщност нямаше никакъв друг възможен път.

В дъното на лодката бяха хвърлили малко провизии — торба със сухари, един пушен волски език и буренце с вода.

В момента, когато „черупката“ заплава, Лавийовил, присмехулник и пред опасността, се наведе над преградата при кормилото на корветата и за сбогом подхвърли шеговито към лодката:

— Добра за бягство и отлична за удавяне.

— Господине — каза му лоцманът, — вече не трябва да се смеем.

Отдалечаването ставаше бързо и за кратко време разстоянието между корветата и лодката се увеличи. Вятърът и вълнението улесняваха гребеца, малката лодка бързо плаваше, клатушкайки се в мрака, скривана в големите гънки на вълните.

Над морето витаеше някакво неясно очакване.

Изведнъж в мълчанието на този просторен и развълнуван океан се издигна глас, който, увеличен от рупора, приличащ на бронзова маска от антична трагедия, беше почти свръхчовешки.

Капитан Боабертло говореше.

— Матроси на краля — крещеше той, — вдигнете бялото знаме на голямата мачта. Ще видим за последен път изгрева на слънцето.

И оръдеен изстрел се разнесе от корветата.

— Да живее кралят! — извика екипажът.

След това от дъното на хоризонта се чу друг вик, огромен, далечен, смътен, но все пак отчетлив:

— Да живее Републиката!

И трясък, подобен на гръм от триста гръмотевици, отекна в океанските дълбочини.

Битката започваше.

Морето се покри с дим и огън. Струите пяна, които гюллетата вдигаха, падайки във водата, покриваха навред вълните.

„Клеймор“ започна да бълва огън срещу осемте кораба. В същото време цялата ескадра, разположена като полумесец около „Клеймор“, сипеше огън с всичките си батареи. Хоризонтът пламна като при пожар. Сякаш вулкан бе изригнал от морето. Вятърът огъваше тази огромна пурпурна картина на битката, в която корабите се появяваха и изчезваха като привидения. На преден план върху червения фон се очертаваше черният скелет на корветата.

На върха на голямата мачта се виждаше флаг с лилия.

Двамата мъже в лодката мълчаха.

Триъгълната плитчина при рифа Минкие, отсечен подводен конус, заема по-голямо пространство, отколкото целият Джърси; морето я покрива; от най-високата част на рифа, която се подава над водата и при най-високите приливи, стърчат на североизток шест огромни скали, подредени в права линия, които изглеждат като някаква голяма стена, срутена тук-таме. Проливът между високата част на рифа и шестте скали е достъпен само за най-плоскодънни лодки. След този пролив морето е дълбоко.

Матросът, който се бе наел със спасяването на пътника, вкара лодката в пролива. По този начин рифът Минкие попадна между сражаващите се и лодката. Тя се провираше пъргаво в тесния канал, като избягваше подводните камъни отляво и отдясно; скалите над водата сега закриваха битката. Блясъкът на хоризонта и яростният трясък на оръдията все повече отслабваха с увеличаването на разстоянието; но от продължителността на детонациите можеше да се разбере, че корветата добре се съпротивлява и че иска да използува напълно своите седемдесет и един залпа.

Скоро лодката навлезе в свободни води, извън рифа, извън битката, извън обсега на гюллетата.

Малко по малко мракът над водата се разпръскваше, бляскавите петна в тъмните води се разширяваха, пяната се разбиваше в светли пръски, по гребена на вълните се плъзгаха светлини. Денят започваше.

Лодката се намираше вън от досегаемостта на неприятеля; но оставаше по-трудното. Тя беше спасена от картеча, но не и от потъване. Тази незабележима черупка плаваше в открито море, без палуба, без платно, без мачта, без компас, без други възможности освен греблата срещу океана и урагана — една прашинка, предоставена на милостта на гиганти.

И тогава, в този безкраен простор, в това усамотение, човекът, който седеше отпред, вдигна лицето си, осветено бледо от утрото, погледна втренчело човека, който седеше отзад, и му каза: