Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Лавийовил почувствува, че е необходимо да бъде сериозен.

— Къде сме, лоцмане? — попита той.

Лоцманът отвърна:

— Ние сме в ръцете на бога.

Лоцманът е господар; той винаги трябва да има свобода на действие, а и често свобода да говори.

Всъщност този тип хора малко говорят. Лавийовил се отдалечи.

Лавийовил бе задал на лоцмана въпрос, хоризонтът му отговори.

Морето изведнъж се разкри.

Мъглите, които лежеха над вълните, се разкъсаха, в полуздрача развълнуваното море се виждаше чак до хоризонта и ето какво можеше да се забележи.

Небето сякаш имаше похлупак от облаци; но облаците вече не докосваха морето; на изток светлееше зората, на запад бледнееше залезът на луната. Тия две сияния, застанали едно срещу друго, образуваха на хоризонта две бледи, тесни светлинни ивици между мрачното море и облачното небе.

Между тези две светлини се очертаваха отвесни и неподвижни черни силуети.

На запад, под осветеното от луната небе, се издигаха три високи скали, застанали като келтски долмени.

На изток, върху бледия утринен хоризонт, стърчаха осем кораба с платна, строени застрашително в боен ред.

Трите скали бяха риф; осемте кораба с платна — ескадра.

Така че зад корветата бе Минкие, подводна скала с лоша слава, а пред нея — френски кръстосвачи. На запад бездна, на изток — сеч; бяха между корабокрушение и битка.

За среща с рифа корветата имаше пробит кил, повредени принадлежности, разклатени в основата им мачти; за среща с неприятеля имаше батарея, от която двадесет и едно оръдия от тридесетте бяха изхвърлени, а и най-добрите артилеристи бяха загинали.

Едва се зазоряваше и около корветата още бе мрачно. Този мрак дълго време можеше да не се разсее, тъй като го предизвикваха облаците, които бяха високи, гъсти и дълбоки, наподобяващи масивен свод.

Вятърът, който бе отвял долната мъгла, отклоняваше корветата към Минкие.

Преуморена и разнебитена, каквато беше, тя почти не се подчиняваше на кормилото, въртеше се, вместо да плава, и, тласкана от вълнението, се оставяше да бъде водена от него.

Минкие, зловещият риф, беше много по-опасен по онова време, отколкото днес. Повечето от острите върхове на тази крепост над бездната са били изпилени от непрекъснатото разрушаване, което морето извършва; релефът на рифовете се изменя; ненапразно наричат вълните пили; всеки прилив и отлив действува като трион. По това време всеки допир до Минкие означаваше гибел.

А крайцерите бяха онази ескадра на Канкал, която впоследствие се прослави под командуването на онзи капитан Дюшен, когото Лекинио 59наричаше „татко Дюшен“.

Положението беше критическо. По времето, когато вилнееше каронадата, корветата незабелязано се бе отклонила и насочила повече към Гранвил, отколкото към Сен-Мало. Дори когато можеше вече да плава и да издуе платната си, Минкие й затваряше обратния път към Джърси, а ескадрата й преграждаше пътя към Франция.

Буря не излезе. Но, както бе казал лоцманът, имаше вълнение. Морето, развълнувано от суров вятър, беше диво над това раздиращо дъно.

Морето никога не казва веднага какво иска. От тази бездна може да се очаква всичко, дори заядливост. Би могло почти да се каже, че морето прави някаква шмекерия; то напредва и отстъпва, предлага и се отмята, предрича буря, после се отказва, обещава бездна, но не я разкрива, заплашва от север, а нанася удар от юг. Цялата нощ корветата „Клеймор“ беше в мъгла и се опасяваше от буря; морето излъга, и то по жесток начин; предвещаваше буря, а поднесе рифа. Всъщност пак крушение, но под друга форма.

И към гибелта върху подводните скали се прибавяше смърт в битката. Към единия неприятел се прибавяше друг.

Лавийовил извика, като безстрашно се засмя:

— Корабокрушение тук, битка там. И от двете страни сме шах и мат.

Корветата беше само остатък от боен кораб.

В бледата разсеяна светлина, в черната сянка на облаците, в смътната променливост на хоризонта, в загадъчната намръщеност на вълните имаше някаква зловеща тържественост. С изключение на вятъра, който духаше враждебно, всичко бе стихнало. От бездната с величие се извисяваше катастрофата. Тя наподобяваше повече призрак, отколкото нападение. Нищо не мърдаше в скалите, нищо не се движеше в кораба. Имаше някаква огромна тишина. Действителност ли беше това? Би могло да се каже, че е мираж над морето. В легендите има такива видения; корветата се намираше, така да се каже, между рифа-демон и флотата-фантом.