Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Граф дю Боабертло се насочи към пътника.

Зад капитана вървеше един разстроен, запъхтян човек, облечен небрежно, но въпреки това доволен на вид.

Беше артилеристът, който току-що се бе проявил като укротител на чудовища и бе победил оръдието.

Графът поздрави облечения като селянин старец по военному и му каза:

— Господин генерал, ето човекът.

Артилеристът стоеше прав, с наведени очи, както повелява уставът.

Граф дю Боабертло продължи:

— Господин генерал, след това, което извърши този човек, не смятате ли, че неговите началници трябва да направят нещо?

— Смятам — каза старецът.

— Благоволете да дадете разпореждания — продължи Боабертло.

— Вие трябва да ги дадете, вие сте капитанът.

— Но вие сте генералът — отвърна Боабертло.

Старецът изгледа артилериста.

— Приближете се — каза той.

Артилеристът направи една крачка.

Старецът се извърна към граф дьо Боабертло, откачи кръста „Сен-Луи“ от капитанския кител и го окачи на матроската куртка на артилериста.

— Ура! — извикала матросите.

Войниците от морската пехота взеха оръжието си за почест.

А старият пътник, показвайки с пръст смаяния артилерист, добави:

— Сега този човек да се разстреля.

Вцепенението замести възторга.

И тогава сред гробна тишина старецът повиши глас и каза:

— Една небрежност изложи на опасност кораба. В този час той може би е загубен. Да си в море значи да си пред неприятеля. Кораб на път е като армия, тръгнала да се бие. Бурята не вилнее, но е тук. Морето е като засада. Смъртно наказание за всяка грешка, извършена пред лицето на врага. Няма поправима грешка. Смелостта трябва да бъде възнаградена, а небрежността — наказана.

Думите падаха бавно и тежко една след друга с неумолима отмереност като удари на брадва върху дъб.

И, загледал се във войниците, старецът добави:

— Действувайте.

Човекът, на чиято куртка блестеше кръстът „Сен-Луи“, наведе глава.

По знак на граф дю Боабертло двама матроси слязоха на долната палуба и се върнаха оттам с морски саван; корабният свещеник, който още от тръгването четеше молитви в каюткомпанията, ги придружаваше; един сержант отдели от строя дванадесет войници, които строи в две редици — шест на шест; артилеристът, без да каже нито дума, застана между двете редици. Свещеникът, с кръст в ръка, отиде при него. „Ходом марш!“ — каза сержантът. Взводът с бавни крачки тръгна напред към носа на кораба. Двамата матроси, които носеха савана, вървяха след него.

Тягостно мълчание настъпи на корветата. Далечен ураган бучеше. Няколко мига след това в мрака се разнесе гръм, блесна светлина, после всичко затихна и се чу шум от падащо тяло в морето.

Старият пътник, все така облегнат на голямата мачта, беше скръстил ръце и размишляваше.

Боабертло, насочил към него показалеца на дясната си ръка, каза тихо на Лавийовил:

— Вандея има глава.

Но какво щеше да стане с корветата?

Облаците, които цяла нощ се бяха размесвали с вълните, вече толкова много се бяха снишили, че хоризонтът не се виждаше и цялото море сякаш бе покрито с пелерина. Само мъгла. Положението беше опасно дори за кораби в пълна изправност.

Освен мъгла имаше и вълнение.

Бяха използували времето както трябва; бяха намалили товара на корветата, като хвърлиха в морето всичко, което можаха да разчистят от опустошението, направено от каронадата — разбитите оръдия, счупените лафети, изкъртените и откованите дъски, парчетата от дърво и от желязо; при отворите за стрелба бяха поставили дъски и по тях спуснаха във вълните труповете и човешките останки, увити в брезенти.

Морето ставаше все по-нетърпимо. Не защото предстоеше буря; напротив, като че ли се чуваше как стихва ураганът, който бушуваше зад хоризонта, и бурята — отминаваше на север; обаче вълните бяха все още много високи, което означаваше, че дъното на морето е лошо, а наранената корвета не беше устойчива на раздрусвания и големите вълни можеха да я погубят.

Гакоал стоеше замислен при кормилото.

Да изглеждат в добро настроение в лошо време — такъв е навикът на морските капитани.

Лавийовил, весел по характер човек дори и при опасност, се приближи до Гакоал.

— Ей, лоцмане — каза той, — ураганът нещо засече. Щеше да кихне, ама не можа. Ще се измъкнем. Ще имаме вятър. Това е.

Все така замислен, Гакоал отвърна:

— Има ли вятър, има и вълни.

Нито засмян, нито натъжен — такъв е морякът. Отговорът издаваше тревога. Защото при вълнение кораб, който пропуска вода, бързо се пълни. Гакоал беше подчертал тази прогноза с леко свиване на веждите. След нещастието с оръдието и артилериста може би Лавийовил беше избързал да каже тия почти весели и лековати думи. Има неща, които носят беда, когато си в открито море. Морето е потайно; никога не знаеш какво мисли. Трябва да се пазиш.