Виктор Юго - Деветдесет и трета година

За миг целият екипаж бе на крак. Виновен бе командирът на оръдието, който при връзването не бе стегнал добре гайката на веригата и не бе приковал здраво четирите колела на оръдието; поради това подложката се бе разклатила и бе разхлабила възела. После се бе скъсало въжето, така че оръдието не стояло вече здраво на лафета. По това време нямаше още постоянна спирачка, която да не позволява на оръдието да се връща назад. Морската вълна ударила борда, лошо вързаната каронада се плъзнала назад, скъсала веригата и започнала застрашително да шари из долната палуба.

За да видим картината на това необикновено плъзгане, нека си представим капка вода, която се стича по стъкло на прозорец.

В момента, когато въжето се скъсало, артилеристите били при батареята. Едните накуп, другите разпръснати, те били заети с работа, каквато извършват моряците, очаквайки бойна тревога. Каронадата, тласната от надлъжното клатене, се забила в купчината хора и изведнъж смазала четирима от тях, после, подета и изхвърлена от странично люлеене, разсякла на две пети нещастник, след което разбила едно от оръдията вляво. Поради тази причина се разнесъл отчаяният вик, който току-що бяха чули. Всички хора се спускат към въжената стълба. Батареята за миг остава безлюдна.

Огромното оръдие беше напуснато. Изоставено само на себе си. Господар на себе си и на кораба. То можеше да прави каквото си иска. Целият този екипаж, свикнал да се смее в битките, сега трепереше. А и не можеше да не изпадне в ужас.

Капитанът Боабертло и помощникът му Лавийовил, макар че и двамата бяха храбреци, се спряха горе пред стълбата и, онемели, пребледнели, нерешителни, гледаха към долната палуба. Някой ги отстрани с лакът и се спусна надолу.

Беше техният пътник, селянинът, човекът, за когото бяха говорили преди малко.

Стигнал до последното стъпало на въжената стълба, той се спря.

Оръдието сновеше напред и назад в междупалубното пространство. Сякаш бе живата колесница на Апокалипсиса 58. Морският фенер, разлюлян от разклатената батарея, засилваше изумителното клатушкане със сменянето на сянка и светлина. Формата на оръдието изчезваше в необуздания му бяг и то изглеждаше ту черно в светлината, ту със смътни бели отблясъци в тъмнината.

Оръдието продължаваше да тероризира кораба. Беше вече разчупило четири други оръдия и направило в стената два отвора, за щастие над ватерлинията, но при буря водата би нахлула през тях. То се хвърляше лудешки върху ребрата на кораба; здравите греди устояваха — необикновена е здравината на извитото дърво; обаче се чуваше пращенето им под натиска на тази огромна маса, която с нечувана упоритост удряше по всички страни едновременно. Дори оловно топче, разклащано в бутилка, не прави толкова безумни и светкавични движения. Четирите колела непрекъснато преминаваха през убитите хора, разсипаха ги, разкъсваха ги и ги раздробяваха така, че от петте трупа бяха направени двадесет парчета, които се търкаляха между батареята; мъртвите глави сякаш крещяха; потоци кръв течаха по пода в посока на клатушкането. Повредени на много места, дъските на вътрешната обковка бяха започнали да се разтварят. Целият кораб беше изпълнен с чудовищен шум.

Капитанът бързо възвърна хладнокръвието си и по негова заповед от каюткомпанията бяха хвърлили при батареята всичко, каквото можеше да смекчи и да спре главоломния бяг на оръдието — дюшеци, койки, резервни платна, ролки от дебели корабни въжета, моряшки торби, балички с фалшиви банкноти, каквито в корветата имаше цял товар, тъй като тази английска подлост се считаше за допустима при война.

Но какво можеха да сторят тези парцали? Никой не смееше да слезе, за да ги подреди както трябва, и затова след няколко минути всичко бе разкъсано.

Морето беше така развълнувано, че можеше да направи нещастието още по-голямо. Желателно бе да излезе буря; тя може би щеше да преобърне оръдието и щом то вирнеше четирите колела във въздуха, щяха да могат да го пленят. Обаче повредите се увеличаваха. Имаше драскотини, дори пукнатини по мачтите, които, закрепени в гредите на кила, преминават през етажите на кораба като големи кръгли колони. Под конвулсивните удари на оръдието предната мачта беше напукана, а и голямата мачта бе олющена. Батареята беше разбита. От тридесетте оръдия десет бяха извън строя; по обковката на кораба дупките се увеличаваха, корветата започна да се пълни с вода.

Старият пътник, слязъл на долната палуба, стоеше като каменна статуя в края на стълбата. Той гледаше опустошенията със строг поглед. Не се помръдваше. Изглеждаше невъзможно да се направи дори една крачка към батареята.