Виктор Юго - Деветдесет и трета година

Това не можеше да продължава дълго време. Като че ли оръдието си каза изведнъж: „Хайде, трябва да свършим!“ и се спря. Почувствува се приближаването и развръзката. Оръдието, като в недоумение, сякаш имаше или направо имаше, защото за всички то бе живо същество, някакъв жесток замисъл. Внезапно то се хвърли върху артилериста. Артилеристът се дръпна встрани, остави го да мине край него и му извика през смях: „Опитай се пак!“ Оръдието, сякаш разярено, разби още една каронада в левия борд; после, като изхвърлено от невидима прашка, то се хвърли към десния борд срещу човека, който успя да избегне опасността. Три каронади бяха разбити при този удар; след това като слепец, който не знае какво прави, то обърна гръб на човека, затъркаля се напред-назад и проби дупка в стената при носа. Човекът се бе укрил до стълбата, на няколко крачки от стареца-свидетел. Артилеристът държеше лоста отпуснат. Оръдието сякаш забеляза това и, без да си дава труд да се обърне, на заден ход със светкавична бързина полетя върху човека. Човекът, опрял се с гръб към борда, беше загубен. Целият екипаж нададе вик.

Но старият пътник, който дотогава стоеше неподвижен, се хвърли още по-светкавично от дивите набези на оръдието. Беше вдигнал една баличка с фалшиви банкноти и с риск да бъде смазан успя да я хвърли върху колелата на оръдието. Това решително и опасно движение не би могло да се извърши по-точно и безпогрешно дори от човек, усвоил всички упражнения, описани в книгата на Дюросел — „Изкуство да се управлява морско оръдие“.

Баличката подействува като буфер. Едно камъче задържа цяла канара, един клон отклонява цяла лавина. Оръдието залитна. Артилеристът, използувайки на свой ред това опасно спъване, заби своя железен лост между спиците на едно от задните колела. Оръдието се спря.

Беше се наклонило. Като натисна силно лоста, човекът го прекатури. Тежката маса се преобърна с трясък на падаща камбана, а човекът, облян в пот, се нахвърли върху него и постави примката на бронзовата шия на поваленото чудовище.

Борбата свърши. Човекът победи. Мравката повали мастодонта, пигмеят плени мълнията.

Войниците и моряците изръкопляскаха.

Целият екипаж се спусна с кабели и вериги и за миг оръдието бе вързано.

Артилеристът поздрави пътника.

— Господине — каза му той, — вие ми спасихте живота.

Старецът отново бе станал невъзмутим и нищо не отвърна.

Човекът беше победил, но можеше да се каже, че и оръдието беше победило. Непосредственото корабокрушение бе избягнато, но корветата още не бе спасена. Повредата на кораба изглеждаше непоправима. По борда имаше пет дупки, от които едната доста голяма в предната част; двадесет каронади от тридесетте лежеха разбити на лафетите си. И заловената и отново вързана каронада беше негодна за използуване; винтът в задната част беше повреден и поради това не можеше да бъде насочвана. Батареята бе сведена до девет оръдия. Трюмът пропускаше вода. Трябваше незабавно да се вземат бързи мерки и да се пуснат в действие помпите.

Сега, когато можеше добре да се огледа, междупалубното пространство беше в отвратително състояние. Разярен слон не би могъл да разнебити така клетката си.

Колкото и необходимо да бе за корветата да не бъде забелязана, още по-повелителна сега бе необходимостта да бъде спасена незабавно. Трябваше да се освети палубата с няколко фенера, поставени тук-таме на борда.

Обаче през цялото време, когато се водеше тази трагична борба, от която зависеше животът или смъртта на екипажа, никой не се интересуваше от това, което ставаше вън от корветата. Мъглата бе станала по-гъста; времето се бе променило; вятърът си бе играл с кораба, както бе искал; бяха се отклонили от пътя, отдалечили се от Джърси и Гърнзи, намираха се по̀ на юг, отколкото трябваше, сред развълнуваното море. Големи вълни целуваха отворените рани на корветата — опасни милувки. Клатушкането на морето беше застрашително. Тихият бриз се превръщаше в силен северен вятър. Очертаваше се вихрушка, а може би буря. Не се виждаше по-далеч от четири вълни пред кораба.

Докато хората от екипажа бързаха за кратко време да поправят повредите в междупалубното пространство — запушваха дупките, през които нахлуваше вода, и подреждаха по местата им оцелелите оръдия, старият пътник се бе изкачил отново на палубата.

Беше се облегнал на голямата мачта.

Той съвсем не бе забелязал нещо, което ставаше на кораба. Шевалие дьо Лавийовил бе строил от двете страни на голямата мачта войниците от морската пехота, а след като боцманът даде знак със свирката си, зад тях се наредиха и дежурните матроси.