Нино Ричи - Къде отиде тя

— Тогава ти би трябвало да говориш много добре италиански — отбелязах аз. — Щом си могла да я разбираш.

— Мисля, че наистина е така. Макар че никога не съм се замисляла за това.

— Само че сега си забравила италианския.

— Понякога все пак ми се струва, че доста добре мога да разбирам какво ми се говори на италиански. Ето например — онези жени вчера — техният език ми се стори толкова познат. Но може би само така ми се струва. Също като думите, които някак си сами се оформят, преди да проникнат в съзнанието ми.

Вече се бяхме отдалечили доста. Зад нас остана Вале дел Соле само като неясно очертание от покриви с покрити с мъх керемиди и от белеещи се варосани стени на склона на хълма.

— Ето, цялото това място — продължи да споделя Рита с мен. — И как се чувствам тук сега. Мисля си, че наистина съм оттук и че тук е моето минало, тук съм израсла и едва сега започвам да проумявам, че съм някоя друга, може би онова малко момиче, което се учи да говори италиански или което действително бих била, ако всичко се бе развило по-различно. Но в същото време си казвам, че това не може да е вярно.

— Звучиш ми доста разочароващо.

— Не е така. Предполагам, че по някакъв начин се освобождавам. Да узная, че тук съществува друга моя идентичност, в която да се вглеждам, дори и да крие проклятие за мен.

Приближихме до реката. Тук гледката се оказа по-различна от онази, на която с Луиза се бяхме натъкнали, когато стигнахме до горещия извор. Реката течеше по-спокойно, може би защото беше по-широка, а засетите с пшеница ниви слизаха по-полегато до песъчливите й брегове. Нямаше никакви стръмни крайбрежни скали като онези, покрай които се бяхме разхождали с Луиза.

— Там, нагоре, е мястото, където майка ни често ходеше — обясних й аз. — Един горещ извор.

— Ще го потърсим ли?

Веднага щом й споменах за това място, ми се стори, че ще прозвучи прекалено интимно, ако отново заговоря за него.

— Доста е далеч. Може би някой друг път.

Слязохме до брега. Но там, където попаднахме, нямаше брод, а само еднообразно русло, обгърнато със сребристобелееща се и някак си призрачна тишина, която още пазеше спомен за тазнощния порой. Рита си събу обувките и нагази в плитчината. Някъде там, по-надалеч от клисурата, оформена от издатината, върху която бе кацнало селото Кастилучи, видях да се мярка някаква неясна фигура, преметнала раница през рамо. Докато я следях с поглед, тази загадъчна фигура се доближи до едно тясно мостче и започна да върви към отсрещния бряг, но отдалеч създаваше неповторимата илюзия, че ходи по водата.

Рита и аз се поразтъпкахме още малко покрай брега, докато стигнахме до една вдадена в реката скала. Приседнахме там, малко отдалечени един от друг, като Рита още беше боса. Тук, в тази смълчана долина, въздухът почти напълно бе застинал, тъй като не полъхваше никакъв ветрец. Слънцето ни заливаше с топлината си немилостиво и всичко наоколо изглеждаше пресъхнало.

Между нас неочаквано се възцари незапомнено спокойствие, сякаш се бяхме озовали на някакъв кръстопът и за миг бяхме застинали, разколебани какво решение да изберем.

— Помня как ме посещаваше, когато бях малка — заговори Рита. — По-скоро мен и Елена. В онези неделни следобеди. Смешно е сега като си помисля, но тогава сякаш ме пробождаха игли, докато времето се нижеше безкрайно бавно и нищо друго не ми оставаше, освен просто така да седя и да си мисля за разни неща. Това е останало запечатано в паметта ми — че всичко отминава и че ти никога няма пак да се върнеш.

— Никога не съм си мислел, че си се тревожела дали ще дойда, или не — признах й аз.

— Направо полудявах, ако не дойдеше. Сигурно съм си въобразявала, че завинаги си ме изоставил или нещо подобно. Сега ми е трудно да пресъздам какво чувствах… все едно, че ти беше вътре в мен като бял дроб или сърце, като нещо, с което не можех да се справя. Никога не съм мислила за това като за любов или нещо подобно. Беше нещо повече… лудост някаква. Като че ли не знаеш докъде свършва твоето собствено тяло. Просто лудост.

— Само ако знаех… — промълвих аз.

Но в същото време много добре знаех, че нямаше да има никакво значение, защото всичко тогава се случваше безмълвно, отвъд царството на думите, които можеха да му придадат някаква форма.

— Елена ми спомена веднъж нещо важно — продължи Рита. — Беше след смъртта на баща ни. Тогава тя беше много гневна, също както и ти я описа пред мен. Та тя все повтаряше, че хората като нас — тя имаше предвид и теб — хора без истинско семейство, били патетични. И че целият свят бил така нагласен, че ако не му пасваш, ако не правиш това, което ти е присъщо, тогава си никой.