— Не искам да изглеждам прекалено любопитен. Питам само, защото никога досега не съм говорил за това сериозно с него.
— Ние сме просто приятели, ако за това питаш — отвърна ми тя, но бузите й леко се зачервиха. — Както вече ти казах.
— Нямам предвид това. Просто се чудя какво може да се крие в неговото минало, това е всичко.
Тази тема май я разтревожи повече, отколкото очаквах.
— Всъщност това не е чак толкова важно — опита се да ме успокои Рита. — Мисля, че ще попътуваме още малко. След като видяхме Германия, може би ще се отбием още някъде. Заради спомените му от войната и така нататък.
— Но ти наистина ли беше там? В Германия?
— За кратко. — Тя се поколеба за миг, преди да продължи. — Той ме заведе в своето родно село, съвсем близо до Мюнхен. Очаквах да видя някакво малко, китно селце, понеже това бе впечатлението, което си бях изградила от неговите разкази. Но вместо това се озовахме в някакво наскоро изградено предградие, от онези, които можеш да видиш навсякъде по света. Предполагам, че през войната селото му е било изравнено със земята при бомбардировките. И тогава той се превърна в един най-обикновен турист, който само оглежда наоколо. С никого не пожела да се срещне, в нищо не поиска да разгледа по-обстойно. Сякаш бе отишъл там по-скоро заради мен, а не заради самия себе си. Или поне така ми се стори.
— И все пак какво ти направи най-силно впечатление?
— Не зная. Може би какъв е той всъщност. И колко малко притежава.
Тя като че бе разбрала и още нещо, което не можеше — или пък не желаеше — да изкаже с думи, но успя да го представи пред мен като недоизказано предупреждение, като многозначителен намек да не се интересувам прекалено много от това, което става между тях.
— Е, той ми изглежда съвсем порядъчен човек — глуповато заключих аз.
Неловкостта между нас отново се възцари. Глождеше ме съмнение дали нямаше да е по-добре, ако тя въобще не бе идвала тук. Нали това бе главното събитие сега, около което гравитираше всичко останало. Всичко онова, което не подлежеше на обсъждане, всичко онова, което не намираше своето разрешение и което бе причината в гърлото ми да заседне противно лепкава буца, сякаш се бях озовал съвсем близо до водата, вперил отчаян взор в нея, тя стигаше досами нозете ми, но в същото време устните ми съхнеха, защото умирах от жажда.
А ни очакваше цяла една сутрин, която трябваше все с нещо да запълним, а след нея щяха да заредят толкова много дни, седмици, години дори.
— Можем да се поразходим малко — предложи ми тя.
Аз не можех да понеса мисълта, че ще ни се наложи отново да прекосим цялото село, където всички ще се постараят да не ни изпускат от очи.
— Може би извън селото, в околността.
Накрая поехме по един черен коларски път, който се спускаше с много завои към долината и криволичеше недалеч от очертанията на селото. След тазнощния обилен дъжд въздухът бе кристално свеж, а тревата и храстите — натежали от влага. Минахме покрай някакъв непознат старец, местния дърводелец може би, който усърдно работеше, ниско приведен над своя тезгях. Той само ни кимна мрачно вместо поздрав, след което ни проследи със замислен поглед, докато отминавахме покрай него, преди отново да се залови за работата си.
След два километра пеша пред нас се появиха очертанията на най-крайните къщи на Кастилучи, разположени по протежението на долината, която тук се стесняваше до трудно проходима клисура.
— Това ли е селото, откъдето е баща ти? — попита ме Рита.
— А ти откъде знаеш за това село?
— Така поне ми го описваше леля Таормина. Много неща ми е разказвала за него.
Винаги съм се срамувал донякъде заради спомените си от леля Таормина. Като дете се заблуждавах, че тя е много мудна и глуповата. Но през годините, които преживя в нашия дом цялото семейство на чичо Умберто, тя се нагърби с ролята на втора майка за Рита.
— Какво толкова ти е разказвала?
— Не зная или по-точно вече не си спомням всички подробности. Но помня, че повечето бяха легенди за разни духове и призраци. Как, например, разкопали гроба на някаква жена, обявена от местните хора за вещица, и как той се оказал празен.
Имаше нещо в тези разкази, което не можех да схвана, може би защото тя имаше свои спомени от онова време, които не съвпадаха с моите или е гледала доста по-различно на събитията от миналото ни, при това далеч невинаги откъм най-безнадеждната гледна точка. Внезапно ме осени мисълта, че тя съвсем не е била толкова отчуждена от нас, докато е живяла в къщата ви в Мърси. Бях си въобразил съвсем безпочвено, че тя е живяла настрани от нас, но явно в нея се е криела друга личност, която в действителност е била реален член на нашето семейство, която е говорела като нас и е имала същите спомени като нас, която е попивала всички разкази, докато е седяла на коленете на леля си.
Читать дальше