Нино Ричи - Къде отиде тя

— Благодаря ти. Grazie.

— Имаме и пералня — добави Луиза на своя скован английски. — С нея се пере по-добре.

— Не, не, всичко е наред. Хубаво е да постоят на това силно слънце.

— Да.

По-късно вечерта, след като се разходихме из селото и Рита и Джон си легнаха, аз се отбих в къщата на Луиза, но техните ми казаха да я потърся около площада, където наистина я намерих.

— Значи сестра ти най-после дойде — заговори ме тя.

— Значи всички вече знаят.

— Ти имаш право да не им казваш, защото това не е тяхна работа.

— Но нали вече всички знаят.

— Е, не ги ли знаеш какви са? Само повтарят, че очите я издавали. Защото били сини.

— Какво толкова особено има в това?

— Ами просто разправят, че всичко това било, защото майка ти изпила синка, когато била бременна със сестра ти. Такива едни глупости.

— Нищо не разбрах.

— И преди тук жените са използвали синка, когато са искали да се отърват от някое нежелано дете.

— Ама това е смешно.

— Само ти казвам какво си мислят тукашните хора.

— Ама това не е нещо, което майка ми би направила. Това никак не й подхожда.

— Е, така се говори. Пък и ти тогава си бил малък, така че откъде би могъл да знаеш?

Поехме по главната улица обратно към домовете си. Тук-там през прозорците се виждаха светлини, най-вече синкавата светлина от телевизорите, както и отблясъците от огнищата, около които хората се събираха.

— Ами за мъжа? — попитах я аз. — Какво говорят хората за него?

— Не зная.

— Само това ли можеш да ми кажеш?

— Е, една от жените спомена, че й заприличал на един мъж, когото тя била виждала на телевизора. В един от онези филми за войната.

Неусетно стигнахме до вратата на нейната къща.

— Значи ти и сестра ти сте много близки — промърмори тя.

— Да. Много.

— Забелязах го. Даже отначало си помислих, че ти е приятелка. И дори те ревнувах от нея.

— Аха.

Тя се засмя.

— Бедният Виторио. Все си мислиш, че ти залагам някаква примамка, за да те накарам да останеш завинаги тук.

Ала аз не знаех какво да й отговоря.

Като влязох в къщата, забелязах, че светлината в стаята на Рита още не бе изгасена. За миг останах до затворената врата и дори чух как тя отгърна страницата на книгата, която четеше. Чух и скърцането на пружините на походното легло. Можех да вляза при нея и да я заваря там, върху тясното легло, с едва очертаващо се тяло под завивките. След малко, докато стоях все така замрял, я чух да става, да прави няколко крачки по каменните плочи на пода, сякаш бе усетила, че някой дебне зад вратата. Пристъпи отвътре към вратата и ми се стори, че долавям дишането й. Като че ли се поколеба за миг на прага. Или се колебаеше дали да вземе едно съдбоносно решение. Но после се чу само изщракването на ключа за осветлението и шума от стъпките обратно към леглото й в мрака.

През по-голямата част от нощта валя дъжд, силен и проливен дъжд, като по едно време тежките капки заудряха тъй силно по стъклата на балконската врата, все едно ситен чакъл се сипеше върху тях. В един момент се събудих, ужасен от мисълта, че дрехите на Рита са останали на двора, но после си спомних, че малко след вечеря, тя ги бе внесла вътре. През остатъка от нощта не успях да се отърся от видението на нейните цветни дрехи, разпръснати из градината в двора, като си представях образно как силният вятър ги подема и ги разпръсва из долината, та дори и отвъд нея. После щяха да са нужни часове, даже дни, за да бъдат събрани и това ще представлява едно безнадеждно лутане сред калта и студа. И Рита ще ни чака пред къщата, мен и Джон, да се завърнем, ала сега точно бе невъзможно да се излиза навън, сред този пороен и продължителен дъжд.

На сутринта, като слязох долу, заварих Рита до кухненската маса сама.

— Джон излезе да се поразходи — обясни ми тя.

Слънчевата светлина, проникваща откъм балкона, заливаше всичко наоколо. На небето се виждаха само няколко отдалечаващи се облака и това бе всичко, което напомняше за снощния дъжд.

— Ще се забави ли много?

— Не зная. Понякога обича да се усамотява. Не ми каза да го чакаме, ако поискаме да излезем или нещо подобно.

За пръв път ние наистина оставахме съвсем сами в къщата. И двамата се чувствахме неудобно при мисълта за времето, с което щяхме да разполагаме.

— Значи ти и Джон добре се разбирате? — запитах я аз.

— Всичко е наред.

Не можех обаче да се отърва от чувството, че трябва да внимавам как говоря с нея, но не бях сигурен от какво точно трябва да се пазя.