Нино Ричи - Къде отиде тя

— Такива сме ние двамата — кимнах аз. — Това обяснява всичко.

— Да.

Тя начерта една линия в пясъка с палеца на крака си и веднага след това бавно я изтри с ходилото си.

— Понякога ми идва да се разкрещя — рече тя. — Само като се замисля за това. За всичко, което няма никакъв смисъл.

— Не бива да се разсъждава така.

Но беше истина: начинът, по който нещата можеха да се окажат невъзможни и да не могат да бъдат обяснени или оправдани. Съществуваше само една разделителна линия, която прекосяваше съзнанието и след която не оставаше нищо, освен опустошение.

— Елена ми каза за теб нещо, което много ме разтревожи — признах й аз. — Нещо свързано с твоето следване и така нататък.

— Е, добре де. Нали я знаеш каква е. Винаги е склонна да преувеличава.

— Каза ми, че не си взимаш изпитите.

— Тя ли ти каза това?

— Не е ли вярно?

— Изпуснах два от курсовете си, това е всичко. След като баща ни се разболя. Това е цялата история.

— Но тя ми каза, че си била много объркана.

— Може би наистина съм. Може би тъкмо в това е проблемът.

Сега, като седеше до мен, ми изглеждаше напълно разумна, с ясно съзнание, уверена и силна.

— Когато бях малка — продължи тя, — често си мислех, че в мен живеят две същества. Едно истинско и едно друго, много по-грозно, каквото смятах, че съм отвътре, някакъв специален каприз на природата. Другото ми аз, онова, което не беше толкова специално, а по-скоро беше съвсем нормално и най-обикновено, получаваше средни оценки, в нищо не беше специално и си имаше най-обикновени приятелки със средни качества, че на всичкото отгоре вършеше само най-нормални постъпки. После установих, че лесно можех да заблуждавам хората, да се преструвам, че съм само едно обикновено момиче, и хората охотно ми вярваха. От дълго време мисля, че това, което през целия си живот съм правила, е да се преструвам. Така внезапно осъзнах, че не зная кое от тези две същества всъщност е реалното. И се наложи да избирам коя да бъда.

— И ти кое от двете същества избра? — попитах я аз.

— Не зная. Не зная.

Тя зарови крак в пясъка.

— Може би точно заради това не мога да се реша… — добави тя, — да бъда обикновена. Може би защото си мисля, че другите ще се разочароват от мен, както вече се случи с теб.

Тя ме молеше да я освободя, за да може да избере единия от двата пътя, пред които бе изправена, но единият от тях не предвиждаше моето участие.

— Може би се е случило — уточних аз. — Може би заради това ти се спря на този избор. Това не е нещо толкова лошо, искам да кажа да бъдеш обикновена.

Задуха лек ветрец и косата на Рита потрепна на фона на залеза като черен ореол с червеникави оттенъци. За мен беше почти непоносимо да я гледам, да усещам присъствието й, да си вярвам, че целият ми досегашен живот е бил само подготовка за това — да я обичам.

— Мисля, че вече трябва да тръгваме — предложи ми Рита.

Но ние останахме там, без да говорим повече. Искаше ми се тя да пристъпи към мен, да се притисне до мен и да остане така, да усещам тялото й прилепнало до моето както онзи последен път, да го приемам като естествено продължение на моето тяло. Нали сега ни деляха само няколко сантиметра, само малка пролука, изпълнена единствено с въздух, която, разбира се, не беше никаква пречка за нас. Така ние още по-силно се желаехме, а ръцете ми помнеха единствено и все по-осезателно усещането, от което бях тъй безнадеждно лишен, да я държа в прегръдките си.

Накрая тя се надигна, сякаш за да ме освободи от магията на близостта си, отдалечи се и нагази в плитката вода около скалата. После, без да погледне назад, започна бавно да се отдалечава от брега по течението на реката. Водата постепенно стигна до глезените й, после още по-нагоре и намокри подгъва на роклята й. Застанала така, насред течението, тя ми заприлича на една от онези статуи на жени, които могат да се видят на носа на някой кораб, разперили ръце над морската шир. После, все така тихо, тя се извърна и излезе на брега.

— Добре ли си?

— Мисля, че да. Да.

Върнахме се в селото по друг път — по една тясна асфалтирана алея, заобикаляща засетите с жито ниви, покрай малки смълчани махали, от по няколко скупчени и рушащи се къщи. Хладната влага от сутринта бе отстъпила на жегата, която всеки ден по пладне притискаше долината и като че ли изкривяваше всичко, което се изпречеше пред очите ми, а полето замираше в тишина и покой. Алеята постепенно се отклоняваше все повече в посоката, водеща право към селото, но минаваше по-настрани от големия път, така че се затрудних да определя кога точно ще се върнем. Но след като изкачихме един хълм, ние изведнъж се озовахме на пътя, спускащ се към селото.