Нино Ричи - Къде отиде тя

Уредникът веднага ни представи съответния коментар:

— Първите хора, които се заселили тук, са се местели между планините и равнините през пролетта и есента и вероятно са следвали пътечките, проправени от дивите зверове. После, след около сто хиляди години, тези пътеки се превърнали в предпочитани от пастирите пътища за стадата им, а дори и до днес някои от тези планински пътища се използват. Можете да се уверите колко е свързано всичко, как този дребен човечец, изобразен на картината, всъщност е вашият далечен прародител.

Джон се доближи до Рита. В зле осветената зала, приличаща повече на праисторическа пещера, ние сякаш също се преобразихме в получовеци, подвластни единствено на животинските закони за заплаха, преследване и спасение чрез бягство. Припомних си какво си мислех за Джон, когато го следях до дома му и колко примитивна беше връзката между нас тогава. Все едно че оттогава непрекъснато го следях. Той бе тук, до мен, на разстояние само от един скок и дори надушвах миризмата му, а мускулите ми се стягаха заради близостта му.

За миг Джон се спря пред един от следващите експонати, рамо до рамо с Рита, за да й покаже някаква подробност. Като ги видях, ме прониза ледена тръпка: за пръв път долових приликата между тях, заради еднаквите извивки на раменете, заради еднаквото очертание на гърба. Внезапно ми просветна каква бе истината.

Почти в същия миг се извърнаха едновременно и се вгледаха в мен.

— Случило ли се е нещо? — попита ме Рита.

— Не, не, нищо не се е случило.

Уредникът се премести към следващия експонат, каза, че е част от пода на някакво помещение в праисторическото селище. Всъщност представляваше неголямо пространство със здраво утъпкана почва, осеяно с разпилени кости, сред които най-ясно личаха бивните на непознати за мен, но вероятно доста едри животни, както и примитивни отломки от дялани камъни, едва различаващи се от парчетата скали наоколо. Уредникът се впусна в пространни обяснения за това колко много можело да се научи от тези находки, какви задълбочени изводи били направени въз основа на наблюденията върху тях, защото тези окаяни парчета от зъби и скални отломки били добре запазени, въпреки изтеклите хилядолетия, и всичко свързано с тях доказвало неоспоримата приемственост между безчет поколения. Аз пък, кой знае защо, се замислих за отчаяните си опити да възстановя истината, но не за праисторическото, а за моето собствено минало. Изненадващо се оказа, че май бе по-лесно да се разгадае какво се е случило с нашите далечни предшественици, от които ни делеше необозримата пропаст на времето, отколкото какво се е случило с моите родители, живели тук само преди няколко десетилетия. Всъщност беше ми трудно да осмисля не само събитията от моето минало, но и тези, които се бяха случили преди броени минути.

— Удивително е да си мислиш, че те са живели тъкмо тук, където сме ние сега — прошепна Рита. — Какво ли са изпитвали, за какво ли са копнеели?

— За същото, за което копнеем и сега — веднага й обясни уредникът. — Да има с какво да се храним. Да има къде да спим. И да имаме огън за през нощта, за да ни пази от студа.

Неусетно стигнахме до края на експозицията. И тъкмо се бяхме отправили към изхода, когато Рита и уредникът се увлякоха в оживен разговор, а аз веднага се възползвах, за да дръпна Джон настрани. Сърцето ми биеше до пръсване.

— Искам да поговоря с теб. Свързано е с Рита.

Той ме изгледа напрегнато, но не ми се стори изненадан, а като че ли по-скоро се постара да прикрие, че е очаквал този ход от мен.

— Да, разбира се.

— Тази вечер. След вечеря. Можем двамата да отидем в кръчмата на селото.

Рита и уредникът продължаваха да разговарят до изхода на залата. Той й посочи някаква дървена конструкция, не знаех каква бе тя, но очевидно бе доста стара, вградена в стената покрай вратата. Представляваше нещо като голямо дървено колело, с корита, закрепени по периферията му, които позволяваха някакви предмети да бъдат прехвърляни през стената.

— Жените през Ранното средновековие използвали тези корита, за да оставят бебетата си в тях — обясни й уредникът на музея. — До това обаче се стигало само когато някоя жена не желаела да задържи бебето си. Защото оттатък тази стена се намирал един средновековен манастир.

— Какво искате да кажете? — попита го Рита.

— Слагаш бебето си тук и бавно завърташ това голямо дървено колело. Отвътре чака една от монахините, за да поеме бебето и да го отнесе вътре в манастира, където да бъде отгледано. Така всичко е ставало много удобно, без да се виждат очи в очи, без да си задават неуместни въпроси.