Нино Ричи - Къде отиде тя

— Разбирам.

Имах чувството, че истината в моите подозрения ще зависи някак си от способността ми да ги защитя пред Джон.

— Германците са били тук през войната — заявих аз. — Двама от тях са пренощували в нашата къща.

— Но това е било много години, преди Рита да се роди.

— Зная. Но може би един от тях се е върнал обратно. Заради майка ми.

— Аха. Защото бил влюбен в нея, така си мислиш, нали?

— Отчасти, да.

— Но са изминали толкова много години.

— Той обаче може да е бил способен да я чака много дълго. Може би е имал семейство в родината си, при което се е прибрал след края на войната, но после отново е напуснал. Дори предполагам, че е бил издирван тук, вероятно от властите. Но е възможно да го е издирвало и семейството му.

Устните му до този момент бяха оставили бирата недокосната и пяната й постепенно спадаше.

— Какво семейство? — попита ме той.

— Това не мога да зная. Вероятно жена. Може би и деца.

Сега вече като че ли бяхме стигнали до болезнено интимен момент.

— И какво се е случило с тях? — отново ме попита той.

— Възможно е да се е стигнало до някакъв трагичен завършек. Нещо, от което той е избягал. Или пък просто ги е зарязал.

— Разбирам.

Сега в тона му се долавяше нотка на примирение. Звучеше сразен от моята логика. И тъкмо заради това се реших да задам въпросите си още по-директно.

— Възможно ли е да е станало точно така? — замислено изрекох аз.

— Да, възможно е.

— Само че не изглеждаш много убеден.

— Не съм аз този, когото трябва да убеждаваш.

— Предполагам, че наистина не трябва.

— Но все пак би искал да узнаеш истината.

— Да.

— Но е възможно истината да не се окаже толкова интригуваща.

— Това не е най-важното сега.

Светлината почти изчезна и Джон избледняваше постепенно като сянка пред очите ми. От вътрешността на кръчмата заедно с бледосиньото сияние на телевизионния екран долетя шумът от някакъв мач.

— А след това? — отново поде разговора Джон. — Какво е станало след това с този мъж?

— Не зная. Може да е заминал за Канада, надявайки се да се срещне там с майка ми. — Но тя умря.

— Тогава това е бил краят на тяхната връзка. И краят на цялата история.

— Може би.

Той погледна към площада.

— Искаш да го намериш, този мъж — заключи той. — За това ли дойде тук?

— Не съм сигурен… Какво искаш да кажеш с това?

— Заради себе си ли го вършиш? Или заради Рита?

— Заради нас двамата.

— Но ако го намериш, какво ще представлява сега той за теб? Един злодей. Някой, който е съсипал живота на майка ти. И на Рита… Понеже просто е бил този, който я е изоставил, който нищо не е свършил. Ако всичко, което наговори, се потвърди, тогава той ще се окаже двоен злодей — някой, който е изоставил едно семейство и е съсипал второ семейство, като причината за това може би не е била друга освен неговата суета или преследването на егоистична наслада.

— Все пак не това е най-важното сега.

— А какво е най-важното?

— Да се разбере истината.

Сега се намръщи. Сведе поглед към ръцете си.

— Съжалявам — изрече накрая. — Не зная какво да те посъветвам.

Младежът, който досега стоеше зад тезгяха на кръчмата, излезе и включи осветлението на терасата. Бледа жълтеникава светлина обля всичко наоколо и му придаде червеникавокафяв оттенък подобно на образите от старите фотографии. Сякаш тази маса и тези столове бяха само спомени за онези, които са били тук преди толкова много години. Та нали тъкмо на тази тераса, край маса като тази, върху столове като тези, бях заварил дядо си и стария Антонио ди Лучи в онзи ден, в който от вратата на обора беше надникнал един непознат, със сини или сиви очи. Именно този непознат, който можеше да ми каже нещо повече за това, което сега толкова силно ме вълнуваше. Какво значение имаше сега онова, което може би се е случило тогава, след като е промито след изтеклите оттогава години, както всичко на този свят избледнява и отминава.

— По време на войната — започна Джон, — понякога се случваше така, че всичко се объркваше и ставаше много трудно да се преживява. Например моето родно село… оказа се, че се намира край железопътната линия, водеща към Дахау. След войната местните хора се кълняха, че нищо не са видели, че нищо не знаели, макар че истината, разбира се, е много по-сложна. Но как да принудиш хората да признаят това, как да приемат, че са били чудовища? Понякога истината е такава, че е твърде трудно да бъде обяснена. Далеч по-лесно е нищо да не се споменава.