Нино Ричи - Къде отиде тя

Не бях сигурен дали да продължа. Тя донякъде искаше да узнае накъде бия, но все пак се съпротивляваше да изричам всичко на глас. Сякаш двамата с Джон бяха сключили споразумение, бяха взели решение да запазят всичко така, както е сега. Или по-скоро да поддържат връзка, която да бъде прекъсната в мига, в който стане известна.

Тя продължаваше да се взира навън през стъклото, в мрака на нощта.

— По някакъв начин и ти си част от всичко това — продължи Рита. — Само че не зная как точно се вписваш. Ти и аз. Не мисля, че ще има някой, на когото да разчитам за случилото се между нас.

— Но защо забравяш за Елена? За госпожа Амхърст? С тях също можеш да споделяш.

— Някак си не е същото. Те не са моето семейство. Не зная как точно да ти го обясня.

Имаше нещо в гласа й, което внезапно ме накара да се страхувам заради нея. Сякаш тя очерта предела за онова, което би могла да понесе, предела за тайните, които бе способна да пази в себе си. Може би нямах право да я принуждавам, нямах право да се набърквам в това, което двамата с Джон бяха утвърдили като еталон за отношения помежду си.

— Няма значение — казах аз. — Не трябваше да говорим за това. Може би по-късно ще се почувстваш по-различно. Когато натрупаш повече години.

— Може би.

Навън отново заваля. Няколко пръски се стекоха по стъклото на балконската врата и замъглиха отражението на Рита. Тя загърна раменете си още по-плътно с одеялото, за да се предпази от хладината, която донесе дъждът.

— Има нещо, което трябва да притежаваш — съобщих й аз. — Марта ми я даде. Една стара снимка на мама.

— Изглежда ли така, както си я спомняш?

— Не. Не съвсем. На тази фотография е някак си по-обикновена, бих казал. И по-човечна.

— Опитвам се да си представя как е изглеждала. Струва ми се, че е приличала на жените, с които вчера се видяхме в кухнята — забързано заговори тя. — На всички тези старици наоколо. Ако можеше да завърши живота си тук, сигурно щеше да е заприличала на тях.

— Може би. Може би все пак не е била толкова специална, каквато я помня. А просто жена, която е имала любовна връзка.

— Предполагам, че не е била единствената — додаде Рита. — Когато видях онова дървено колело в музея, си казах, че ако бях живяла тук през Средновековието, и аз бих могла да стигна до стената на манастира по онова дървено колело.

— Тъкмо това е било желанието на баща й. Да те дадат в някое сиропиталище. Само че тя не се е съгласила.

Тази легенда за нейното спасение прозвуча като драматичен откъс от приказка. Целият й живот, дори и сега, се крепеше на отчаяния опит на мама да избяга от предопределената й злочеста съдба, да се стреми винаги да балансира на ръба на пропастта, на ръба между обичайното и необичайното, да внася нещо различно в сивото ежедневие.

Тя се извърна от стъклото.

— Мога ли да видя тази фотография?

Отидох в стаята си. Сега, когато Рита беше до мен, можех с лекота да доловя неоспоримата им прилика. Имаше поразително сходство в чертите им, сякаш жената от фотографията беше само някакъв предварителен вариант, а Рита — окончателната версия. Дори и очите им бяха еднакви, макар очите на майка ни на снимката да бяха черно-бели, а тези на Рита — сини. Погледите им ги издаваха — да, еднакви бяха, сякаш и двете умееха да надзъртат отвъд очевидното, отвъд ежедневното, защото се бяха вгледали някъде по-надалеч.

— Изглежда толкова сериозна — сподавено изрече Рита.

— Да, така е, макар че е странно. Странно е, защото аз поне не я помня такава.

Вълнуващо беше на този единствен неин портрет, с който разполагахме, да виждам подутината под роклята на мама и да си мисля, че там вътре се е криела още неродената Рита. Това бе цялото ни доказателство, че някога сме били едно семейство. Замислих се за всичко, от което сме били лишавани, за бащите ни, които ги нямаше край нас, за нероденото дете и за онова другото, забравеното, отдавна вече починалото, за което доскоро въобще не подозирах.

— Изглежда дори някак древна — сподавено промълви Рита. — Не зная как да го определя. Не в смисъл на стара,… изглежда по-скоро като личност, която, докато е била жива, не се е вписвала сред обкръжаващото я.

— Може би е така. Може би тъкмо това я прави толкова специална.

Фотографията още си беше със старата рамка, с която Марта ми я бе връчила — скромен правоъгълник от плоски дъсчици. Стъклото в рамката се беше повредило малко в долния край и там се виждаше малко мехурче с форма на бадем.

— Трябва да я запазиш — посъветвах я аз. — Нищо чудно да се окаже, че е единствената снимка, останала от нея.