Нино Ричи - Къде отиде тя

— Джон ми спомена, че скоро ще си тръгваш — заговорих аз.

— О, мисля, че не сме разговаряли съвсем сериозно. — Но не го опроверга. — На нас ни хрумна една идея. Малко е щура, но предполагам, че заради нея ще се наложи съвсем скоро да тръгнем от тук. Става дума да се приберем у дома по море.

— Той не ми спомена за това.

— За да видя къде съм родена и така нататък. Малко символично. Джон има приятел в Англия, който работи в корабна компания, та той ще уреди всичко за плаването ни.

Мисълта за нея на някакъв кораб насред Атлантическия океан ме изпълни с отчаяние. Представих си я сама до парапета на палубата, загледана в безкрайното сивеещо море, както ми се бе случило и на мен преди много години. Представях си я с пръски от солена вода по лицето да се вглежда замислено в тази огромна гробница, погълнала някъде костите на нашата майка.

— В Халифакс ли ще акостирате? — заинтересувах се аз.

— Не съм сигурна. Все някъде ще стъпим на твърда земя.

— Можеш да стигнеш чак до Аржентина или някъде там.

Тя се усмихна.

— Възможно е.

Където мога да те намеря, беше ми на устните да изрека. Всичко тогава щеше да бъде различно, там, на другия край на света: ще има само палми и пампаси, и бездънно небе, и топли декемврийски нощи, и анонимност. За миг тази фантазия ми се стори почти възможна. Мечтаех си, че можем да зарежем всичко, да се разделим с всеки, да оставим всичко зад гърба, да забравим за всички въпроси, на които така и не се намират отговорите, за да започнем отначало.

— Мисля, че не ти бях много полезен тук — споделих аз. — Толкова много неща…

— Всичко е наред. Не съм очаквала отговори от теб.

— Пак стигаме до същото. Има неща, за които никога не сме говорили.

— Какви неща?

— Не зная. За баща ти, например. — Сега говорех с много усилия. — За твоя истински баща.

— Защо? Знаеш ли нещо за него?

— Може би. Това-онова. Ала нищо не е сигурно.

— Заради това ли си тук? — попита ме тя. — Това ли търсиш?

— Отчасти.

Сякаш сянка падна върху лицето му.

— А какво е това, което си успял да узнаеш? — добави тя, но в гласа й се долавяше тревожна нотка. Сякаш се опитваше да ме предупреди да не продължавам. Но може би просто ме изпитваше, тъй като знаеше повече, отколкото показваше.

— Няколко неща. Че не е бил тукашен. Че просто е преминал през селото.

— Какво още?

— Че може после да е отишъл в Канада. Че е планирал там да се срещне с мама, за да избяга с нея. С нас.

— Звучи донякъде романтично — призна тя.

— Донякъде.

— Мисля, че нещата за нас биха били съвършено различни, ако майка ни бе оживяла.

— Да.

— Но ти твърдиш, че той още може би живее някъде. — Сега не посмя да ме погледне. — Искам да кажа, в Канада.

— Може би.

И двамата замълчахме. После Рита стана от леглото и отиде до балконската врата. Загледа се в нощта, все още наметната с одеялото през раменете си.

— Джон и аз веднъж говорихме за това — съобщи ми тя. — За моя баща. И за това дали искам да узная кой е той.

— О… И какво му отвърна?

— Казах му само, че не съм сигурна.

— Защо?

— Просто така се чувствах, когато ме попита.

Успях да видя отражението на лицето й в стъклото на балконската врата. Приличаше на изсечено върху камък или може би като надничащо от мрака навън.

— Замислих се за децата, които са били осиновени, а по-късно са открили истинските си родители, когато са пораснали — промълви тя. — И какво може да са изпитвали.

— И?

— Не съм сигурна. Но предполагам, че ще е било за добре, ако всички са го искали. И ти си слушал разни истории за това какво голямо щастие било. Тогава се запитах какво ще е отново да се окажа нечия дъщеря. Нищо чудно да се бях провалила в тази нова роля. Или може би не съм го желала достатъчно силно. Да не говорим за това как би реагирала другата личност.

— Но ако можеше да узнаеш истината… тогава нещата биха могли да станат много по-ясни.

— Какви неща?

— Какъв е твоят произход. Какво е твоето минало.

— Ти и аз имаме различни мнения по този въпрос — рече тя. — Трудно е за обяснение. Защото ти си повече свързан с миналото, имаш къде да се завърнеш, а аз съм се родила, след като с миналото вече е било приключено. Така че за мен да се оглеждам назад, не е същото. Няма къде да търся отговорите.

— Но ти все пак пристигна тук. А сега и това плаване с параход. Все същото е.

— Може би имаш право. Или може би от моя страна това е просто проява на любопитство. Не защото толкова го желая, а просто защото играя роля.