Нино Ричи - Къде отиде тя

— Не. Тя означава повече за теб, отколкото за мен. Аз поне винаги така ще се чувствам, но не знам как да ти го обясня. Все едно че не съм дорасла до правото да я притежавам.

Вече стана късно. Навън дъждът още не бе престанал.

— Мисля, че утре сутринта ще трябва да потеглим — напомни ми Рита. — Някъде по обяд имало един влак от Кампобасо за Рим.

— Щом така си решила.

Отново ме обзе безумният порив да я докосна, да я задържа до гърдите си, тук, в тази стая, с този дъжд навън и с мрака наоколо, в тази тъй черна нощ, непроницаема като миналото, като стихиите, сред които бяхме въвлечени. Имах чувството, че ако сега ми позволи да остана при нея, между нас нещо ще се случи и повече няма да има път назад.

— Е, тогава лека нощ — пожелах й аз.

— Да. Лека нощ.

Все още стояхме така аз и тя, гледайки се очи в очи. Тя още загърната с одеялото, а аз протегнал пръстите си, после и дланта си, за да погаля бузата й, веждите й. Тя затвори клепачи, замря напълно неподвижна, сякаш ми позволяваше да чета изписаното по лицето й, както слепите четат изписаното чрез брайловата азбука, за да мога завинаги да я запомня. Очите й още оставаха затворени, когато се наведох да целуна веждата й, преди да напусна стаята, затваряйки вратата след себе си.

Непрестанното ромолене на дъжда, чиито капки се стичаха по балконската врата, най-после успя да ме събуди. За миг, заради слабата, сивееща светлина, която се стелеше в стаята, не бях сигурен къде се намирам. Дали не бях попаднал чудодейно в моя апартамент в Торонто или просто бях в някаква килия без ясно очертани граници, без бъдеще, без минало. Останах дълго да се излежавам под завивките, неспособен да стана сред толкова неприятното съчетание от студ и влага в тази ранна сутрин, заслушан в ромона на дъжда отвън, в постоянното тракане на един клон, който се блъскаше в парапета на балкона при всеки порив на вятъра.

По едно време чух Рита да отваря съседната врата, после и стъпките й надолу по стъпалата, както и приглушения шум от разговора й с Джон в кухнята. Когато слязох долу, те вече приключваха с опаковането на багажа, подреден край вратата, а в стаята витаеше тягостното очакване на момента на заминаването им.

Джон бе стъкмил огън в огнището.

— Значи Рита ти е разказала за нашия план — заговори той, но някак си смутено, неловко. — За връщането ни по море.

Като че ли искаше да ме успокои, да ме увери за пореден път, че в неговите ръце Рита ще бъде в пълна безопасност, че нищо не се е променило. Дори извади карта, за да ми покаже маршрута им, прекосяващ океана, както и възможните пунктове за акостиране. Добави още, че веднъж вече е плавал през океана по сходен маршрут, с някакъв търговски кораб, пренасящ петрол от Северно море.

— Те винаги могат да намерят местенце за някой непредвиден пътник. Но понякога може да се наложи да поработиш за тях.

Като че ли морето бе неговата стихия. На нея принадлежеше. Морето бе белязало неговото изгнание. Дори и сега, от тук, той отново се опитваше да побегне, забързано и без да се обръща назад.

Трябваше да използват банята на Марта. Отидох да я предупредя предварително, за да се подгрее водата с малкия електрически бойлер в банята. В кухнята заварих Марта.

— Значи си тръгват — обади се Марта, макар че аз въобще не й бях споменал за това.

— Да.

Тя изсумтя с доволен вид, сякаш всичко се оказа точно така, както го беше предвидила.

— Точно това се очакваше.

Те трябваше да оставят взетата кола под наем в Кампобасо, преди да се качат на влака. Предложих им да ги придружа с моята кола, като ги закарам до гарата, ала всички бяхме толкова припрени да се отървем един от друг, че веднага се съгласихме, че е неразумно да ме разкарват чак дотам за толкова дребно нещо. Явно бяхме стигнали до етап, в който нищо успокояващо не можехме да си кажем.

— Ще бъде дълго пътуване — заговори Джон. — Пък и времето е толкова променливо напоследък…

— Да, разбира се, имаш право.

Когато те натовариха всичко в багажника, дъждът още не бе престанал напълно, но бе стихнал и ръмеше ситно. Околните склонове бяха полускрити от мъглата, ала магията, която бях жадувал, свързана със завръщането на Рита, се бе изпарила, понеже Рита присъстваше като напълно реална личност, която на всичкото отгоре се стягаше за заминаване. Тук, в миналото, тя очевидно се бе оказала само временна посетителка. Замислих се неволно за моето пътуване по море преди толкова много години, за големия кораб, претъпкан с емигранти, който ни очакваше в пристанището, както и за онези продавачи на печени кестени по кея, които размахваха пред очите ми тавите с димящи въглени в тях. Кой знае защо, зъбите на всеки от тях бяха ужасно почернели. Припомних си и как изглеждаше Неаполският залив откъм открито море, когато накрая излязохме в него и човек можеше да се обърне назад за един последен, прощален поглед. Можеше да ти се стори не по-голям от купа, която можеш да стиснеш в шепата си, и да го стискаш така, докато не изчезне напълно от взора ти, докато остане единствено мъглявата далечина сред безкрайната синева на водата и небето.