Нино Ричи - Къде отиде тя

Мъглата още не се бе вдигнала, когато излязох от изоставената къща. Продължих нататък по хребета, но бях напълно изгубил ориентация и нямах представа накъде да продължа. Уплаших се, че съм се загубил и няма как да се ориентирам. Обзе ме усещането за близкото присъствие на някого, който ме дебне извън моето полезрение. Но се оказа, че само мъглата ме притиска с мекотата си и ме обърква още повече накъде да продължа. Спомних си как се скитах из тези места като хлапе, как вярвах, че наоколо е пълно със свърталища на духове, как си мислех, че мъртвите всъщност не са си отишли от нас, а просто са прекосили някакъв невидим праг и завинаги са останали от другата му страна. Може би моите собствени мъртъвци ме призоваваха и сега, загрижени да ми бъде предадено някакво послание, което ще се окаже важно за мен. Може би бяха загрижени да бъде смъкнат някакъв товар от плещите ми или да бъде възстановена някогашната невинност на моята душа, както се случваше в любимите ми разкази от детството, посветени на житията на светците. Може би бяха загрижени да видя отново онази озаряваща светлина, която да ме смири и да ме накара да се почувствам опростен от греховете си и получил вечна утеха.

Внезапно се озовах на един доста стръмен участък от пътеката. Залитнах и паднах. Няколко минути останах да лежа зашеметен върху каменистата земя. От главозамайването съвсем изгубих ориентация, още повече че доста дълго бях крачил неориентирано в мъглата. Едва когато се окопитих и се поогледах, разбрах, че здравата съм се ожулил. Може би известно време съм лазил напред, без да се усетя. Но след още малко мъглата ненадейно изтъня и наоколо се проясни. Пейзажът ми се стори познат: неусетно се бях добрал близо до мястото на Фабрицио. След още няколко минути различих смътните очертания на бараката му в мъглата. За щастие, от комина й се издигаше тънка струйка дим.

— О, Вито! — Фабрицио се появи на вратата на бараката. Сигурно ме беше видял да идвам насам. Щом го зърнах, усетих, че ме обзе радост. Бях безкрайно щастлив, че го намирам тук, след като се бях лутал с часове, сторили ми се безкрайно дълги.

— Идваш тъкмо на време за обяда — рече ми той.

Поведе ме навътре в бараката си. Огънят гореше буйно в огнището, а отгоре в една малка тенджерка къкреше вареното. Без да отрони и дума, той ми подготви място, където да се настаня: премести по-близо до огъня една малка масичка за игра на карти и постави върху нея хляба и виното, заедно с една купа, пълна с варено месо. Накрая седна срещу мен. Коленете и на двама ни стърчаха над масичката, толкова ниска бе тя. Апетитното ухание на вареното скоро изпълни цялата барака, а къкренето на тенджерката върху огъня веднага ми напомни за детството и за обедите до горящия огън всяка неделя в претъпканата с роднини кухня на леля Лучия.

— Е, какво стана с твоите приятели? — подпита ме Фабрицио.

— Заминаха си. Тази сутрин си тръгнаха.

— Така ли?

Долових леката нотка на огорчение в гласа му, която толкова наподобяваше горчивината в интонацията на Луиза тази сутрин. Огорчение, че така и не ги доведох тук, за да ги запозная с него. Искаше ми се да му кажа, че никак не ми беше до подобни посещения, но честно казано причината бе съвсем друга — аз съзнателно се стараех да не смесвам миналото си тук с настоящето, може би защото инстинктивно се опитвах да опазя миналото си незасегнато от влиянието на днешното време.

— Сигурно си разбрал какво говорят хората тук за нея — започнах да го подпитвам аз. — За това, че е моя сестра.

— Не мога да кажа, че не съм го чул.

— Мисля, че поне ти би трябвало да си сигурен, че това, което ти казвам, е самата истина.

— Добре, де. Това не е моя работа. Но все пак се радвам, че ми го каза. Като на приятел.

За кратко се умълчахме. Едрите късове варено месо бяха с подправки и много вкусни, също като онези, които хапвах в къщата на дядо, когато той заколеше някое прасе.

— Тя, тази твоя сестра, изглежда много красива — наруши неловкото мълчание Фабрицио. — Също като майка ти.

— Ти виждал ли си я?

— Веднъж, дваж. Ама само по улиците.

Той натопи залъка си във вареното.

— Хората все приказват, че там са я взели от баща ти — продължи той. — И че била отгледана от някакво английско семейство.

— Не беше точно така. — Макар че в този миг тъкмо това си мислех: как ние я изгубихме, как ни я бяха отнели. — По-скоро беше нещо като споразумение.

— Все същото. Трябва да е било доста трудно за теб. Нали ти е сестра и така нататък.