Нино Ричи - Къде отиде тя

Пристигането на тази група успя по някакъв начин да ме отблъсне от живота в селото. Сякаш бе приключила цяла една ера, сякаш селото за кратко бе попаднало в някакво безвремие, в пространство, където бе възможно да се върнеш назад, да пристъпиш през прага на миналото, но сега внезапно то бе изтръгнато от този блажен унес, за да бъде запокитено в досадно шумната съвременност, както се случваше навярно с всяко друго село, когато неговите бивши жители се завръщат за своята лятна ваканция. Затова отново започнах да се виждам с Луиза, която също като мен не харесваше тези натрапници, особено след като бе третирана от тях като някаква простовата провинциална родственица, като недотам образовано местно момиченце, което не може да бъде възприемано на сериозно. Дори нейната къща бе завладяна от пришълците, от многобройните й по-големи братя и сестри и техните домочадия, завърнали се тук чак от Торино, макар повечето да пристигаха от Рим. Те се отнасяха към нея с невероятна надменност, държаха се като по-зрели и повече свят видели и очакваха да бъдат добре обслужвани и глезени дори. Вероятно се чувстваха с едно ниво по-висши от нея, и то само защото я бяха изоставили тук, след което вече никога не гледаха на нея като на равна, въпреки че надали биха могли да намерят смислено обяснение за поведението си.

Нито един от роднините й не одобряваше вниманието, което Луиза ми посвещаваше. И помен не остана от предишния топъл прием, на който доскоро се радвах в нейната къща, докато там бяха само тя и родителите й. Вместо това ме посрещаха с насмешливи подмятания и забележки, в смисъл че не било нищо особено да се пресели човек в Америка, след като те се справяли много по-добре у дома. Луиза демонстрира към мен завидно непоколебима лоялност пред лицето на цялата си рода, като идваше сама в моята къща, за да излезем на разходка по улиците. Понякога дори дръзваше да ме улови под ръка, колкото да предостави повод както на тукашните старци, така и на далеч по-младите градски възвращенци да ни сподирят с озадачени погледи и плиткоумни коментари. Не бе толкова трудно да се досетя накъде отива цялата работа, ала въпреки това ми липсваше желание или воля може би, за да се постарая да представя познанството си с нея в по-друга светлина. Защото първите плахи опити за флиртуване твърде скоро отстъпиха пред една по-сериозна и строга линия на поведение, сякаш вече можехме да пренебрегнем факта, че сме млади, че се привличаме един друг, че няма нищо в нашия живот, което да възпрепятства естественото развитие на нашата връзка.

Един ден отидохме на излет в околностите с намерение да посетим развалините от една крепост на самнитите в местността Пиетрабонданте — по-скоро древен укрепен замък, извисявал се някога на един каменист връх, от който се открива чудесен изглед към цялата долина. Пътят дотам се виеше покрай остри завои и преминаваше през селца, удивително напомнящи на нашето Вале дел Соле. Те притежаваха очарованието на нещо до болка познато, което скрива неуютността на напечените от слънцето махали, застинали и сковани в мълчание още от праисторически времена, с глутници помияри по площадчетата и рояци дечурлига, които изпращаха с вперен поглед колата. В края на пътя Пиетрабонданте изведнъж се изправи пред очите ни — крепостта бе надвиснала над виещия се долу в ниското път върху масивна скала като някой от изгубените сред шеметно високите Анди градове на инките. Докато се изкачвахме бавно и мъчително нагоре по безкрайните серпентини на пътя, вятърът отново придоби извечната си свежест и сила, за да издуха всички облаци от небето и да го остави да сияе лазурно и дори някак си неземно синьо.

Руините всъщност започваха малко отвъд очертанията на селото и продължаваха да се изкачват заедно със стръмния склон сред сгърчените клони на дивите ябълки и маслиновите дръвчета. Една чакълеста алея се отклоняваше от пътя. Още в началото на алеята трябваше да се обадим на пазача в малката къщурка, който се оказа невзрачен старец с овехтяло сако и с още по-зле изглеждаща вратовръзка.

— Внимавайте жена ви да не се подхлъзне на връщане, когато се спускате по тези камъни — предупреди ме той.

Пътеката продължи да се вие още дълго напред, преди да се доберем до билото, където руините най-после се показаха пред нас, пръснати върху малко планинско плато. Големи квадрати от бели камъни оформяха основите на това, което някога вероятно е представлявало внушителен храм. Около тях бяха разпръснати ниски, правоъгълно подредени останки от по-малки, очевидно второстепенни сгради, като стените изглеждаха иззидани от същите камъни, които бяха използвани при строежа на къщите във Вале дел Соле. Над цялото място витаеше усещане за изоставеност, като че някой бе започнал да се труди тук упорито, ала накрая внезапно бе изгубил всякакъв интерес към това дело. Имаше и няколко оградени участъка, като свидетелство за започнатите по-мащабни разкопки, обаче и те сега бяха обрасли с трева. Към небето тук-там се извисяваха масивни блокове от дялан камък, а край тях хаотично бяха пръснати едри късове от други блокове, с което се създаваше впечатлението, че тук в древността се е издигала някаква внушителна сграда, която обаче в течение на векове се е рушала, докато се е стигнало до този пълен безпорядък.