Нино Ричи - Къде отиде тя

— Само че ти сигурно вече си го постигнал. Ако сега тя е добре, точно както хората разказват…

Навън дъждът всеки момент щеше отново да завали. През прозорчето на бараката видях как мъглата леко се проясни. Нейното светлосиво сияние отново се засили, сякаш времето клонеше към оправяне и всичко лошо щеше да ни отмине.

— Независимо от всички последици не бива през цялото време да мислиш само за това — отсече накрая Фабрицио. — Всеки си има своите неща, за които е принуден цял живот горчиво да се кае и да съжалява.

Кафето вече беше готово — с шумно вдигаща се пара и бълбукащи мехурчета дойде ред на последната бликаща струя, която беше последвана от изкашляне и пръскане на нагорещен въздух. Фабрицио вдигна кафеварката от огъня и я остави настрани, като внимаваше да не разлее още врящата течност. После измъкна отнякъде две малки кафени чашки и внимателно наля кафето. Спомних си, че ми спомена за работата си в някакво ресторантче в Рим. Но може би там, лишен от всякакви надежди, не се е чувствал добре. Единствено вроденото му старание, с което върши всичко възложено му, е крепяло духът му. Постави чашките на масичката и отново зае мястото си. Оттам, без да става, само с едно леко надигане, успя да се пресегне към машата, за да поразбърка въглените в огнището.

— Има още нещо — обадих се аз. — Останало ми е от времето, когато тръгнах от тук. Има нещо, което трябва да ти дам.

Извадих от джоба си моята монета от една лира. През цялото време, докато обикалях наоколо, все си я носех в джоба си, сякаш още пазех моята момчешка вяра в чудодейните й способности.

— И преди съм виждал такава монета — кимна ми Фабрицио, след като я пое от ръката ми. — Точно със същия белег.

— Даде ми я един приятел на майка ми, когато още бях много малък. Като талисман, за късмет. Държах я в джоба си, когато ти ми подари твоя сгъваем нож. Сега съм задължен да ти върна жеста.

Той огледа още веднъж монетата.

— И свърши ли ти работа? Наистина ли ти донесе късмет?

— Не. Не съвсем.

— Тогава, може би, ако ми я дадеш, за теб нещата ще се балансират.

Издаде един звук, който ми прозвуча като потвърждение на надеждите ми всичко наистина да се уреди, въпреки че бяха изтекли толкова много години.

— Ще се радвам, ако стане така — съгласих се аз.

Той повъртя в пръстите си монетата, преди да я остави до чашата с кафе. Между нас неочаквано се настани усещане за празнота, сякаш бяхме прекрачили някакъв невидим праг, което със сигурност не биваше да правим.

— Скоро ли ще си тръгваш? — внезапно ме попита той. — След като другите си заминаха?

— Предполагам, че наистина ще е скоро. Макар че не зная кога точно.

Той отново стъкна огъня, но повечето от цепениците вече бяха догорели и от тях бяха останали само тлеещи въглени. Надигнах се да си вървя, разтревожен, че ако остана още тук, ще му наприказвам още какво ли не.

— Ще дойда с теб — рече ми той.

— Всичко е наред, сам мога да намеря пътя.

На връщане към къщи дъждът отново заваля. Когато наближих, бях мокър до кости. Вътре беше студено. И празно след заминаването на Рита и Джон. Като че едва сега за пръв път осъзнах, че Рита си е заминала, че всичко е свършило. Че няма защо да се озъртам назад. Трескаво забързан се преоблякох, веднага окачих мокрите си дрехи да съхнат в кухнята, колкото можеше по-близо до огъня, след което и аз се приближих към него, за да се посгрея, докато навън здрачът неусетно се сгъстяваше, а дъждът не спираше да се лее.

Скоро след заминаването на Рита и Джон Вале дел Соле започна да се пълни с някогашните си жители, които се завръщаха от градовете за своята августовска ваканция. Къщите, които досега пустееха и тънеха в мрак заради закованите капаци на прозорците, отново се отваряха и оживяваха. По улиците плъзнаха жени с къси поли и високи токчета. Надойдоха и много деца. След седмиците, в които се бях наслушал на местния диалект, тези „гости на селото“ ме изумиха с това, че говореха като по учебник на безупречен съвременен италиански. Забелязваше се още нещо чуждо в тази група от завърнали се погражданени селяни — дори и сред тях нямаше никой, когото смътно да помня от моето детство. Всичките до един се бяха дотолкова силно погражданили, че заедно с лустрото на инстинктивно проявяващата се елегантност се набиваше в очи досадното им тесногръдие, което се изразяваше в стремежа им незабавно да се разграничат, да се дистанцират от тукашните си корени. Сякаш всичко, което желаеха, всичко, от което се нуждаеха, беше определено от техния модерен, изцяло градски стил на живот.