Нино Ричи - Къде отиде тя

Само че това, което помнех от онзи период, не ми носеше много облекчение — още не можех да забравя какво изпитах, когато разбрах, че тя си беше отишла завинаги, че се бе стопила завинаги оскъдната надежда да станем някога нормално семейство.

Фабрицио доля вино в чашите и обърса до дъно чинията си.

— А пък онзи германски приятел… — смени темата той, — за него хората все говорят, че знаел италиански.

— Да. Но малко.

— Та се чудех за него. Дали не е неин баща.

Сподели го с толкова равнодушен тон, че в първия момент не бях сигурен дали съм го чул добре.

— Какво те кара да мислиш така?

— Не зная. Просто ти самият го спомена преди време. Веднъж ми рече, че според теб баща й бил германец.

— Да. Точно така. По едно време все си мислех… не, не знам. Може и да греша, както ти сам каза.

— И все пак е забавно, че поназнайва малко италиански. Дори и на диалект, както говорят хората.

— Да.

— Ако бях на неговото място, бих си признал. Ама той може да си има свои причини да мълчи.

— Значи продължаваш да мислиш, че той е баща й?

— Не зная. Никой не го помни от онова време. Но тогава излиза, че твоята майка е умеела да пази тайните си по-добре, отколкото си мислят хората.

Не бях сигурен какво да мисля. Все още ми изглеждаше важно, но не толкова заради Рита или Джон, колкото заради мама. Кой знае дали именно на това не се дължеше загадъчността, която витаеше около всичко свързано с нея.

— Както и да е — махна с ръка Фабрицио, — може пък да е по-добре нищо да не се знае. Тукашните хора често одумват едно момче от Баньоли. Оказало се, че баща му въобще не му бил истинският баща, а само негов чичо или нещо подобно. Та момчето едва не полудяло, когато открило това.

— Не е същото — веднага му възразих аз.

— Може би. Но е възможно този тип, германецът де, да е извършил нещо лошо в миналото и твоята сестра, ако сега узнае, да не може да го преглътне. Пък и той наистина изглеждаше малко странен. Ама в крайна сметка какви ги е вършил, си е негова работа.

Като че ли той по своя простоват и безхитростен начин бе налучкал истината и сега се опитваше да ме утеши, да ми подскаже, че тайната ще си остане запазена завинаги, че аз нищо лошо не бях извършил. Само че в този миг бях обзет от съмнението, че тъкмо обратното бе вярното, че съм сгрешил непростимо, след като бях оставил Джон да се измъкне, без да се скарам с него; че ние двамата с Рита сме били заставени да живеем в един объркан свят, където нищо не беше на мястото си, и то само заради неговата прикритост.

Виното вече започна да замайва главата ми, да я стопля след студената мъгла, ала същевременно смущаваше ясният ход на мислите ми и ме предизвикваше да дам воля на чувствата си.

— Май наистина трябваше да доведа сестра си, за да я запозная с теб — промърморих аз.

— Не се измъчвай. Всичко е наред. Следващият път и това ще стане. Нали ще ти дойда на гости в Канада, както винаги съм казвал.

— Знаеш ли, ние с нея бяхме много близки. И още сме.

— Това си е естествено. — Но той като че долови, че зад това се крие още нещо, много повече от това, което му казах. — Нали ти е сестра.

— Да. Ама може пък да не е чак толкова естествено.

Трябваше да спра, за да не продължа нататък. Иначе още миг и щях всичко да му призная.

За миг надвисна неловко мълчание. Фабрицио стана, за да измие паниците, след което се зае да приготвя кафето.

— А помниш ли още онзи ден, в който с теб се изкачихме на Коле ди Папа? — внезапно заговорих аз, спомнил си нещо друго. — Когато бяхме хлапета? Когато ти ме спаси от другите момчета?

— Разбира се, че помня. Тогава се сбихме с Алфредо Джирасоле и неговата банда.

— Да, точно така беше. Само че не си спомнях името му.

— Сега той е там, в Рим. Работи в някаква банка. Като го видиш, никога няма да предположиш какъв бандит беше на времето.

— А помниш ли какво точно се случи? Как аз побягнах и те изоставих?

— Какви ги говориш?

— Ти ми се притече на помощ, а аз най-позорно дезертирах. Те се нахвърлиха върху теб веднага, щом си плюх на петите. Нима не помниш?

— Не. Не беше така — веднага ми възрази Фабрицио.

— Но нали оттогава са изминали толкова много години? Как можеш да си сигурен, че помниш всичко точно както е станало? Възможно е да си се объркал.

Замълчах за малко, преди да събера сили да продължа:

— Не зная. Може би. Но това беше… винаги го помнех, колкото и години да са изтекли, откакто съм заминал от тук. Тъкмо това бе едно от нещата, заради които толкова ме болеше. И още ме боли. Заради които усещам, че не съм добър. Не съм като другите хора, не съм като теб. А колкото до моята сестра, ти сам знаеш. Свикнах да си мисля, че може би сам Господ я е изпратил като някакво изпитание, че тя е била моята надежда да стана добър. Ако можех само да измисля начин как да го докажа.