Нино Ричи - Къде отиде тя

Надникнах вътре. В дъното имаше малка кухня, в която личаха следи, че е използвана наскоро — имаше пепел в огнището, а три-четири тенджери се търкаляха до овехтелия дървен тезгях. Може би още служеше на някой местен земеделец да си приготвя обяда, когато е излязъл на полето. До кухнята имаше още една стаичка, в която бяха натрупани различни вещи — стари мебели, един съвсем овехтял гардероб и някакви очукани куфари. Всичко имаше такъв окаян вид, който ме караше да мисля, че къщата вече става само за скривалище на играещите наоколо деца — навред личаха следи, говорещи, че всичко тук е било отдавна изоставено. В ъгъла се виждаха някакви изпокъсани дрехи, по-скоро дрипи, до тях — угарки от цигари, смачкани писма и листове от накъсани стари ученически тетрадки. А на стената висеше стар календар от 1963 година. Това веднага ми напомни за една циганска бакалница в Мърси, едно мизерно магазинче, от което имах навика да купувам италианска храна, когато бях още дете. На една избледняла снимка в изоставената къща се виждаше изглед от Талбът стрийт, от началото на шестдесетте години. Улицата беше запазила невинността и очарованието на онази епоха, с буците сирене и с висящите зад прозорците големи колбаси, а на тротоара отпред усмихнат мъж с бяла риза и черна пригладена назад коса се бе облегнал на един шевролет с блестяща хромирана предна броня. Фотографията припомняше за образа на Америка от онова време, за един чужд, високоцивилизован свят, но беше някак си не на мястото си в тази окаяна бедна селска къща, буквално в края на нищото.

Вгледах се в листата, разпилени по пода. Оказаха се писма, още пазени в пликовете им, от Джелсомино Мастроантонио от Ориндж стрийт в Мърси до синьор Доменико Инграта. Писмата се състояха предимно от поздравления до и от различни други роднини, като от време на време се споменаваше за някое по-специално събитие като сватба, селски събор, погребение; макар че зад всичко това се долавяше като подтекст копнеж и страдание. Накрая се досетих, че тези писма бяха до някакви мои далечни роднини, че имаше наистина една Розина, до която бяха отправени специални поздрави. Отначало я взех за негова братовчедка или дори сестра, но се оказа, че му била съпруга. Чак в по-късните писма той започваше да пише направо до тази Розина, като обикновено добавяше послепис с учтиви, формални пожелания за скорошно събиране. Но в едно от своите последни писма Джелсомино изоставяше типичната си сдържаност: „През всичките тези години толкова ми липсваш и това ти го признавам от все сърце, така че сега си мисля само за това кога ще мога отново да те видя.“

Зачудих се какво ли е станало с тях двамата. Може би съм ги виждал по сватбите и погребенията в Мърси, но не можех да си ги спомня. Струваше ми се, че по-лесно бих могъл да се досетя за тази Розина, отколкото за него. Вероятно не са се приспособили докрай и са останали верни на своята сдържаност като истински планинци. Удивително бе как се бе повтаряла тук една и съща история стотици, дори хиляди пъти: мъжете заминават, а жените им остават да чакат своя ред. Но индивидуалното, което е присъствало във всяка история, сега изглеждаше почти незначително — достатъчно е да си припомним за онези праисторически същества, получовеци, полуживотни, които са пристигали тук от Африка по пътеките, които са следвали стадата диви животни, за преживелиците и страданията на тези древни хора почти нищо не знаем и имаме само най-общи сведения. И колко много неща се бяха случвали междувременно, които е невъзможно да бъдат описани с пълни подробности. Дали тази Розина е била склонна да се поддаде на съблазните на любовта, или се е грижила всеотдайно за децата си, дали си е мислила само за съпруга си, живеещ без нея в Америка, останал само с кичура за спомен от черната й коса, който е съхранявал на видно място над предния прозорец на лъскавата си американска кола. Неволно си спомних за писмата, които се получаваха от баща ми, когато живеех тук като дете; спомних си за загадката, която беше свързана с тях, още повече че техните странички бяха изпълнени с трудни за разчитане криволици, но майка ми като че ли бе успявала да се оправя; помня още, че за кратко ги бе оставила на достъпно за мен място, та успях да надникна в тях и така да разбера, че тя и баща ми си имаха свой собствен живот и бяха обвързани по някакъв непознат на мен начин. Може би тя е осъзнала как времето е изличило всичко, което е било ценно за нея в тази връзка и не е искала да се превърне в незабележима фигура, макар че именно това нейно решение е повлияло толкова силно на живота ни впоследствие.