Нино Ричи - Къде отиде тя

— Само че нали това тук е твоето място. И тук ти си си у дома.

— Да, наистина е така.

Между нас се настани неприятна угнетеност. И двамата усетихме, че сме пропуснали неповторим момент, в който трябваше да я докосна, да поема ръката й в своята.

— Мисля, че вече трябва да тръгваме — рече тя.

Дните бавно се нижеха. Сякаш по някакво неизказано споразумение Луиза започна да ме посещава все по-рядко; нищо не си бяхме казали, но бе ясно, че се бяхме сбогували. Веднъж се отбих при леля Катерина и отново се поразходих до нашата стара къща. Размишлявах за това място, което се губеше в спомените ми, като за някакъв въпрос, чийто отговор още търсех. Но руините сега ми се сториха някак си чужди, далечни и недостижими, все едно че бяха част от разпилените отломки сред разкопките на Пиетрабонданте. Докато си мислех за това как времето погубва всичките ни притежания, как всичко рано или късно потъва в забвение, се изпълних с разочароващото усещане за непреодолима самота. Глинената ваза, която Луиза беше залепила, още си стоеше недокосната от никого на перваза под прозореца. Само незнайно кога малко дъждовна вода се бе стекла на дъното й — и след десет, а може би и след сто години тя все щеше да си стои там като загадка за онези, които ще дойдат след нас, за да разчистват всичките тези — тогава навярно вече изпопадали — греди и лавици, и камъни, и вещи, за да гадаят за мъчителния, изпълнен с неизвестности за тях живот, който е кипял някога тук.

Реших да напусна селото точно две седмици след заминаването на Рита. Не виждах смисъл да оставам повече в къщата на дядо ми, след като ми бе останало единствено усещането, че моето време тук е изтекло. Дойде Марта, за да запечата къщата, като преди това спря водата и залости отвътре дървените капаци по прозорците.

— Само не очаквай, след двадесет години, когато пак се върнеш, да я завариш все така добре поддържана — предупреди ме тя.

В деня на заминаването ми Луиза и Фабрицио дойдоха да ме изпратят. За пръв път ми се случваше да ги възприема като двойка, макар че през цялото ми пребиваване в селото досега нито веднъж не ги бях виждал заедно. Дори и сега, докато те стояха един до друг, за да ми пожелаят лек път, ми се сториха свързвани само чрез мен, макар че със сигурност са се познавали и отпреди. В този момент се долавяше нещо мъчително, за мен поне, сякаш всеки от нас бе на път да пропусне всичките си шансове, да провали щастието си.

— Следващият път ще се видим, когато ти дойда на гости в Америка — обеща ми Фабрицио, макар отлично да знаех, че това негово пътуване никога няма да се осъществи.

Второто ми заминаване от Вале дел Соле, двадесет години след първото, преживях много повече като окончателно и фатално: при предишната ми раздяла имах някаква надежда за бъдещето, бях тласкан от стремежа към неизвестното, към безкрайния свят оттатък океана. А сега бяха достатъчни само няколко минути, след като изчезна Вале дел Соле от погледа ми; за да се окажа отново без цел, без надежда, без място, което да мога да назова свой дом.

През августовските ваканции Рим бе наполовина обезлюдял или поне така го заварих аз, когато пристигнах там. Ресторантчетата и магазинчетата по пресечките бяха затворени и туристите напразно се лутаха от врата на врата, но за тяхно огорчение всички заведения и магазини бяха със спуснати кепенци. Върнах взетата под наем кола на търговеца на коли в Трастевере и си взех стая за една нощ в същия хотел, където бях отседнал при пристигането си от Канада. На рецепцията ме прие един прошарен и намръщен възрастен мъж. Попитах за предишния му колега, по-точно за този млад портиер, с когото се бях сближил при престоя си на идване. Той ми отговори, че онзи е напуснал.

— Не го биваше много в занаята, между другото — добави той накрая.

— На мен ми се видя съвсем приличен.

Мъжът само сви рамене, в знак че с нищо не може да ми помогне, колкото и да бях завладян от идеята да се срещна с неговия предшественик.

Дадоха ми стая на втория етаж, като и сега вонята от боклука в задния двор преобладаваше сред миризмите, разнасящите се в августовската жега. Останах за дълго в стаята неподвижен, прикован в един овехтял фотьойл, метнал пътната чанта и сака направо върху леглото. Макар че беше необяснимо, останах странно развълнуван заради отсъствието на младия служител пред главния вход, във фоайето или поне на хотелската рецепция. Може би той просто ми вдъхваше оптимизъм, защото изглеждаше невинен или поне така ми се струваше. Но когато се опитах да си припомня как изглежда, не успях да си представя лицето му.