Нино Ричи - Къде отиде тя

Чак когато стигнахме Флоренция, се освободиха няколко места в коридора и стана възможно да се спуснат сгъваемите седалки или поне да се седне по на широко на пода. Хората се настаняваха кой както може, като се подпираха на куфарите или раниците си. Вагонът се изпълни с изпаренията от човешките тела, най-вече с миризмата на пот. Извоювах си малко пространство на пода и само клюмах от време на време, преди да ме пробуди отново поредният тласък, разтърсващ цялата композиция. Това неизменно предизвикваше пристъп на паника, понеже бях напълно неориентиран къде се намираме. Коремът мъчително ми се бе свил на топка, така че отдавна бях престанал да се интересувам докъде сме стигнали по маршрута.

По едно време — помня само, че беше някъде посред нощ — влакът започна силно да се клати и да забавя скоростта си. На мен обаче толкова ми се спеше, че продължавах да дремя въпреки непрекъснатото спиране и повторно потегляне, сред силното съскане на пара и виковете на железничарите, слезли край релсите. По-късно, на зазоряване, пак спряхме без видима причина. Измина час, после два, а ние още чакахме — неизвестно какво. Никакъв град не се виждаше наблизо, само поле с редки храсти; във въздуха се долавяше мирис на море, но то не се виждаше през прозорците. Хората започнаха да негодуват заради незапомненото закъснение, да се поразмърдват, да се тълпят пред тоалетните, измъчени от провирането покрай толкова много тела в тесните коридори. Когато най-после потеглихме, изтекоха само двадесетина минути преди следващото спиране. Това мъчение продължи и през следващите часове, докато влакът късно следобед най-сетне се добра до Генуа, закъснял с много часове. Железничарите съобщиха, че тук влакът трябва да се изпразни, защото не можел да продължи нататък. На перона хората висяха край багажите си, изглеждаха изоставени сякаш бяха пътници без билети.

До вечерта нямаше друг влак за Париж. Реших да взема следобедния влак за Лион — стори ми се важно да продължавам да се движа, колкото можеше, както можеше, само и само не изпадам в безнадеждно униние. Във влака, за щастие, се намери едно празно купе, така че имах възможността да се настаня на едното от местата край прозореца. Изтегнах се на седалката. Цялото ми тяло бе схванато от умората, от неудобните пози при висенето в коридора на предишния влак. Но след малко вратата на купето се открехна и един старец с изпомачкано ленено сако си навря главата.

— Свободно ли е? — попита на италиански той.

— Да — отвърнах му аз, също на италиански.

Заедно с него в купето нахлу доста неприятна миризма на някаква силна спиртна напитка и на застояла пот, както става, след като не си се къпал няколко дни подред. Лицето му бе червендалесто, с изпъкнали вени и пъпки — неоспорим признак за алкохолизъм, съчетан с живот на открито. Той се сви на мястото до вратата като беглец, опасяващ се преследването срещу него да не започне още в следващата минута.

— Италианец ли си? — заинтересува се той.

— Не. Канадец съм.

— Хм.

И с подчертана неохота се извърна от мен, за да втренчи поглед нататък по коридора.

Влакът постепенно започна да се пълни. Надойдоха още пътници и неколцина надникнаха в нашето купе, но като виждаха стареца, веднага продължаваха към следващите купета. Накрая на вратата се появи и кондукторът. Може би някой го беше предупредил.

— Имам си билет — обясни му старецът, с доста разтревожен, оправдателен тон. — Нищо не можеш ми направи сега, щото си имам билет, нали?

И бръкна с мазолестата си ръка в джоба, за да извади билета, като в суматохата обърна хастара навън. Кондукторът го изгледа, без да продума, вероятно за да прецени какво да предприеме, а накрая му върна проверения билет и продължи към съседното купе. Старецът набърже се извърна към мен, сякаш търсеше съюзник в мое лице, но после изведнъж си спомни, че бях чужденец, след което тихомълком се сви в своя ъгъл и пак се загледа в коридора.

Влакът най-после потегли. Старецът измъкна от овехтялата си омазнена торба малко хляб и сирене, след което дойде редът и на бутилката с вино. Предложи ми да го опитам, но аз му отказах. Той обаче прие отказа ми с нескрито задоволство. Опита се все пак да завърже някакъв разговор с мен, като отначало бъбреше ужасно неразбираемо, но постепенно — като се досети, че трудно схващам какво се опитва да ми каже — заговори по-бавно, като за сметка на това засили жестикулирането си. Не се умори да повтаря сцената с кондуктора отпреди малко, видимо доволен от себе си, че е успял да парира намерението на кондуктора да го пропъди от купето: