Нино Ричи - Къде отиде тя

Спрях се чак когато излязох от гарата, изплашен да не рухна от преумора на паважа. Това явно бе краят. Нямаше повече накъде да се върви. Не можех да си спомня какъв инстинкт ме бе довел дотук. Нима си бях въобразявал, че Рита може да се появи пред очите ми в този изцяло анонимен свят, където никой никого не познаваше? Или пък просто имах нужда да се добера до някое място, откъдето по-нататък нямаше накъде да продължа. Където щях да съм сигурен, че това вече е краят.

Някой се появи пред мен, изплувал досущ като призрак от мъглата. Беше висок и широкоплещест мъж, облечен с мушама. Очите му примигваха зад очилата. Заприлича ми на ненадейно изникнало изпод земята привидение, на фантом, когото бях призовал от сънищата си.

— Търсите ли хотел?

Цялата работа приключи с това, че аз го последвах през потъналите в мъгла улици до една по-тиха пресечка, на която се издигаха градски къщи в стил „Крал Джордж“. Навсякъде по протежението на тази скромна улица бяха окачени дискретни табели, указващи, че тук се намира цяла редица от малки хотели. Макар че още нямаше единадесет вечерта, улицата вече бе напълно опустяла. Със същия успех бихме могли да си представим, че се намираме в някое по-елегантно и изискано тихо предградие, но илюзията се разваляше от окаяния вид на околните сгради, до една с олющени фасади и с издайнически купчини смет до стъпалата пред входа. Непознатият се опитваше да поддържа някакъв вял разговор, но явно не беше напълно уверен, че е спечелил вниманието ми.

— Ако желаете, имаме и стаи със самостоятелна баня, но това, естествено, струва малко по-скъпо.

Хотелът, в който ме въведе, ме посрещна с неприятна миризма на застояло, както мирише в домове, в които отглеждат домашни животни. След тясното преддверие влязохме във фоайето, също доста тясно. Мебелировката в коридорите бе оскъдна и поовехтяла, а стените бяха окичени с невзрачни фотографии и евтини рисунки, предимно пейзажи. Мъжът взе книгата за регистрация на гостите и се приведе, за да препише данните от паспорта ми.

— Името е италианско, нали?

— Да.

— Съпругата ми е италианка. Ще се срещнете с нея на сутринта.

Взех стая със самостоятелна баня. Той ме поведе по тясната стълба към една малка, влажна стая на втория етаж.

Прозорецът беше закрит от червени велурени завеси, а покрай стената бе опънато тясно легло, застлано с дебело одеяло. Над леглото висеше сантиментален акварел с Дева Мария и младенеца.

Подаде ми ключа.

— Да ви очакваме ли утре за закуската?

Въпросът му ме свари неподготвен.

— Не. Но ви благодаря.

Банята се оказа много тясна и съответно задушна. Подът беше с голи дъски, доста поизтъркани и обезцветени, а като стъпих върху тях, ми се стори, че ще се разклатят от по-силен натиск. Вътре имаше само една къса вана с подпори, боядисана в кафяво. От крана й непрекъснато капеше вода. Заради малката й дължина бяха успели да я натикат между тоалетното казанче и тръбата за вентилация. Над нея, на триъгълна лавица, бе монтиран електрически бойлер. Протегнах ръка и натиснах черния ключ за бойлера. Веднага светна червената лампичка и бойлерът започна да шуми.

Водата скоро щеше да се затопли. Отидох до прозореца на стаята и дръпнах завесата, но мъглата навън не позволяваше да се вижда надалеч. Все пак забелязах неясните заради мъглата очертания на две таксита, които се прокраднаха по улицата долу, за да се разминават, черни и масивни, преди да изчезнат в противоположни посоки.

Приседнах в края на леглото. И от тук можех да чуя капещия кран над ваната. Поканването сега ми се стори още по-забързано, може би леко ускорено или пък — кой знае защо — неравномерно. Останах заслушан, приковал поглед върху цветята по тапетите, сякаш и те някак влияеха върху ритъма на капенето. Тапетите бяха с толкова засукани и несиметрични мотиви, че розите им приличаха по-скоро на някакви други цветя, чието име за нищо на света не бих могъл да назова. Около розите се виждаха и по-дребни извити фигурки, някакви миниатюрни подобия на женски рокли и забрадки, но очите ме заболяха от взирането във всички детайли.

Като в просъница посегнах към комплекта с ножчетата за бръснене в несесера. Те бяха от стария модел, с остриета по двата ръба, каквито сега почти не се използват. Имах ги още от завръщането си от Африка. Като че ли си ги бях пазил за някаква по-специална цел, та те си стояха от години непокътнати в несесера. Едва сега се налагаше да ги извадя. Бях ги зърнал по случайност, мимоходом при това, докато опаковах багажа, напускайки Вале дел Соле, макар че идеята да ги използвам вече се бе оформила в някое от най-потайните кътчета на съзнанието ми. Това, което ми бе необходимо, бе само да стигна до логичния финал, тъй като всички останали възможности се бяха оказали изчерпани.