Нино Ричи - Къде отиде тя

Когато за пръв път пристигнах тук — след двуседмичния си престой в една лондонска болница — си мислех, че е станала някаква ужасна грешка, че просто са сбъркали, изпращайки ме тук анонимен. Моята анонимност пусна корени, вероятно защото именно против нея трябваше да се боря, докато се опитвах да се върна към предишния си живот. Едва след като изтече цял месец, бях в състояние, което ми позволяваше да пиша на Рита, а после трябваше да измине още един месец, преди тя да ми отговори: междувременно тя отново посещаваше лекциите си в университета и като че ли бе успяла да се впише в нормалното русло на своя живот, макар че вече не живеела с Елена. В писмото си тя не беше многословна, само споменаваше, че е получила някакви пари от своята осиновителка и че все някак си се справя с разходите. А после, почти към края, мимоходом добавяше, че Джон се е завърнал окончателно в своята родина Германия. Имаше нещо в нейната сдържаност по този въпрос, което интуитивно ми подсказваше, че тя е знаела всичко, при това от самото начало, независимо по какъв начин то е станало нейно достояние, така че е съумяла да го преглътне. Аз в крайна сметка не знаех какви изводи си е направила и навярно никога нямаше да узная, понеже тя поставяше прагове, които никога не можех да прекрача. Тя се бе примирила с неговото заминаване, тъй като през цялото време е гледала на себе си просто като някакъв дар за него. За самия Джон пък знаех още по-малко: той всъщност бе най-тъмният елемент в цялата история, който вероятно никога нямаше да бъде осветлен докрай. Може би нашите пътища отново щяха да се пресекат и тогава нещата между нас щяха да бъдат различни. Или пък той завинаги щеше да си остане нещо недовършено, с което и аз, и Рита трябваше да се примирим. Джон никога нямаше да бъде разбран докрай от нас.

След първото писмо получих от Рита още две писма, в отговор на моето второ писмо. В тях все още се долавяше някаква интимност, но вече бе ясно, че пътищата ни все повече се раздалечават, сякаш отново навличахме собствените си кожи, отървавайки се един от друг. Скоро щеше да бъде трудно да си представим степента на близост, до която някога бяхме достигнали, а кой знае — можеше дори да стигнем дотам, че да не понасяме даже самата мисъл за нея. Нищо не споделих с нея за преживелиците си в Лондон; тя пък от своя страна въобще не ме попита защо съм се бавил толкова дълго там, защо сега съм тук и докога ще остана, макар че и този въпрос се нареди сред многото други неизречени, от които може би най-важният бе: какво следва от сега нататък. Или какъв ще й бъда, когато се завърна. Междувременно се заех да уреждам своите работи, вмествах ги една след друга в нещо като поредица, която накрая току-виж би успяла да ме върне обратно към света на нормалните хора, макар че винаги оставаха такива неща, при това вероятно най-важните, които не проумявах напълно и които оставаха така вкопчени в мен, че всяка моя фибра се съпротивляваше срещу предателското намерение на мозъка ми да ги облича в думи. Човешкият език понякога изглежда доста сурово средство, толкова опасно, че е спорно дали си е струвало да бъде изобретяван, тъй като може да прикрива не по-малко, отколкото може да разкрива. Ние като че ли не се напреднали кой знае колко повече от онези получовеци, полуживотни отпреди милион години, с техните племенни огньове и грубо издялани каменни късове; макар че всички в края на краищата се стремим само да налучкаме своя собствен път, за да се опазим, когато около нас се спуска непрогледен мрак.

Лунната светлина на това място, където се бях установил, имаше въздействие подобно на наркотик: заради лунните лъчи всичко изглеждаше не това, което бе. Всичко бе дестилирано до своята същност, но и преобразено, сякаш във всеки момент щеше да бъде разкрита някаква голяма тайна. Една вечер, докато се взирах от верандата към полуострова, на който имаше само пясък и храсталаци, където рибарите опъваха своите мрежи да съхнат, забелязах — и то благодарение само на струящото лунно сияние — как дузина рибарски лодки са изтеглени до брега.

На брега лумнаха първите езици от голям огън. Около него се струпаха може би стотина рибари. Дребните им посребрени от лунните лъчи силуети, отчетливо се забелязваха на фона на притихналата тъмна гора. А щом пламъците се надигнаха по-нависоко, над водата отекнаха ударите на барабаните. Последва ги искрено звучащият хор от мъжки гласове, който припяваше проникновено като за молитва. След това малките рибарски лодки една по една, озарени от още пламтящия огън, започнаха да се отдалечават от брега, за да навлязат в морето, осветено от Луната като че ли бе ден. Доста време бе потребно, за да се отдели и последната лодка от брега, но накрая морето се изпълни с тях като тъмна линия, стелеща се чак до хоризонта, като някаква невиждана флотилия, окъпана в лунната светлина, странна като нашепвана посред нощ легенда за отвъдното.