Нино Ричи - Къде отиде тя

Билетът ми за връщане до Торонто бе още валиден. Но дори само мисълта да потърся подходящ полет, да си резервирам билет, дори мисълта да се докосна до жълто-кафявия телефон, оставен на нощната масичка до леглото ми, ме изпълваше с безкрайна досада. Сякаш се бе повредил механизмът, който задвижваше тялото ми. Механизмът, от който зависеше всичко в моя живот, сега бе започнал да буксува, да скърца, да дращи, преди окончателно да спре. Не можех да си представя как наново ще се кача в самолета, за да прекося пак огромния океан, как ще сляза от същия този самолет на другия бряг на същия този океан и какви усилия ще ми коства отново да подкарам толкова безрадостния си живот.

Рита и Джон може би се бяха прибрали или пък все още бяха в Лондон, за да уреждат пътуването си. Нямах никакви сведения от тях, нито знаех кой бе приятелят на Джон, къде работеше, как можех да се свържа с него. Не преставах да се укорявам, че така лекомислено ги изпуснах, че им позволих да си тръгнат, макар че не можех да измисля какво точно бих могъл да предприема, за да осуетя намеренията им. За друго решение просто не можех да се сетя. Но мисълта за Рита, по-точно за това дали все още е от тази страна на океана и дали ще възобнови предишния си начин на живот, се оказа единственият повод за моята последна и отчаяна надежда.

Когато се отпуснах на стола, проникващата откъм вратата на балкона светлина започна да помръква, макар че откъм горната част на дълбокия кладенец, на какъвто ми приличаше вътрешният двор на хотела, все още се отразяваше лек отблясък от бледосиньото небе. Излязох на улицата, за да мога да съзерцавам по-голяма част от небето, но се оказа, че високите сгради наоколо го засенчват. И тук нямаше изход за мен. След малко стигнах до някакво открито пространство, откъдето се виждаше повече небе, но небосводът вече бе започнал да почернява, а уличните лампи — светнаха. На стъпалата пред фонтана някакви улични музиканти свиреха стари парчета на Бийтълс. Ако се съдеше по русите им коси и северняшките им физиономии, може би бяха немци или скандинавци, пък и в пеенето им се долавяше чуждестранен акцент. Млади туристи с раници и сгънати на рула постелки се бяха струпали около тях, насядали по турски направо върху плочите или по стъпалата около фонтана. Всички имаха доста разпуснат вид и създаваха впечатление, че са членове на мародерстваща банда, която се е промъкнала в големия град, след като коренните му обитатели са го напуснали. Повечето пушеха и се смееха, припявайки заедно с музикантите, ала в гласовете им не се долавяха радостни нотки, а само чувство за изоставеност и безнадеждност.

Продължих да се разхождам и така накрая се озовах на площада пред гарата. Влизаха и излизаха стотици хора. Циганки, понесли на ръце деца с неизмити лица, се тъпчеха на опашките пред касите за билети, за да просят милостиня. На голямото табло с разписанието на влаковете бе написано, че в полунощ има влак за Париж, с прехвърляне по-нататък на ферибота през Ламанша за Лондон. Това поне можеше да ми послужи като някакво направление, като идея да се махна от Рим, от потискащото му изобилие на древна история и от мъчителната горещина. Върнах се в хотела и седнах на стола в стаята, за да изпуша една след друга няколко цигари, опитвайки се да потисна неприятната смрад, идваща от двора. Накрая взех решение и се заех да приготвям багажа си, като изхвърлих всичко ненужно, а останалото събрах само в сака, понеже побираше повече от пътната чанта. Слязох долу на рецепцията. Служителят гледаше черно-белия екран на един малък телевизор.

— Тръгвате ли си?

— Да.

Той сви рамене.

— Както предпочитате. Но първо трябва да си платите за престоя през тази нощ.

Когато се качих във вагона, влакът се оказа ужасяващо претъпкан. Въпреки трудно поносимата жега хората бяха изпълнили докрай дори коридорите. Застанах, притиснат от всички страни, до закритата със завеса врата на едно от купетата, като стисках сака между краката си. Нямаше място за багажа в нито едно от купетата, нито пък бе възможно да се изтегли някоя от резервните седалки, от онези, сгъваемите. Влакът вече доста закъсняваше с потеглянето си от гарата. Изтекоха десет минути, после петнадесет, а ние бяхме наблъскани като сардели и горещината ставаше все по-непоносима. Всички пътници негодуваха, отвред се разнасяха гневни крясъци. Но след като измина половин час, а ние още не бяхме потеглили, влакът странно притихна. Някой припадна в купето, оказа се една млада жена, та се наложи спешно да я свалим на перона. Няма да забравя как се втурна тълпата към освободеното от нея място в купето. Най-после се разнесе съскането от освобождаването на спирачките и сред надвисналата неестествена тишина композицията помръдна, за да потегли сред грозните железопътни депа към замрелите в нощта предградия на Рим.