Нино Ричи - Къде отиде тя

Капенето ставаше все по-слабо и по-бавно, в такт с ритъма на моите видения, като всеки звук бе съпровождан от дълъг, ленив интервал на пълна тишина, който заплашваше да се проточи до безкрайност. Ходът на времето се забави до точката на пълното спиране: можех да дишам, но можех и да не дишам повече, нямаше никакво значение. Някой ще дойде, разбира се, все някога, за да седне на ръба на ваната, за да ме дари с утешителна дума, с някакви ободряващи слова. Вече чувах как се тропаше на вратата, как викаха името ми — спри водата! — закрещя той, а пък аз му отвърнах, че веднъж вече съм умирал по този начин, че моето тяло вече е било погребано на дъното на океана.

Озовах се в пещера. В топъл тъмен басейн. Една по една техните престилки и забрадки изпопадаха нейде и те пристъпиха в басейна до мен. Държаха ме във водата и загалиха прасците ми, после и бедрата ми. И Луиза беше сред тях, и Рита, и още някоя, трета, макар че не успях да я различа. Исках да протегна ръка, да я прокарам по гладките извивки на гърдите й, на бузата й. На входа на пещерата се издигаха три грубо издялани бели стълба от пода до тавана.

Отново се разтропаха отвън. Но сега явно бяха двама, понеже чувах два гласа — женски и мъжки. От адски силното думкане щяха да счупят прозореца и мъглата щеше да нахълта вътре. Но аз исках единствено да се унеса в непробуден сън, да се насладя на тези последни прекрасни мигове, преди будилникът да престане с отброяването на времето и да започне да звъни като побеснял, та да дойде време за ставане. Баща ми щеше да ме чака на полето — много километри фасул трябваше да бъдат окопани, пък и доматите също, и ние двамата трябваше да се бъхтим над тях заедно, докато се смеем и си разменяме по някоя закачка, преди да спрем и да отдъхнем в десет за къшей домашен хляб и къс сирене. Всичко това и още много повече ни очакваше.

Някой се извиси над мен.

„Боже мой! — простена той — Боже мой…“, но аз вече не можех да го видя, защото тогава банята, лицето и гласът на човека над мен се изплъзнаха нанякъде и всичко потъна в мрак.

„Сподели с мен твоите мечти“ — би могла да ми каже тя и аз щях да ги споделя, защото сънувах, че й пиша писмо и в него се съдържа всичко. Това бе, което исках: да задържа всеки нюанс, всяка надежда, всяко ухание, всяко късче от небето, макар всеки ред, който изписах ми се струваше неверен в мига, в който се материализираше върху белия лист.

Понякога се пробуждах посред нощ и тогава един сън или пък остатъците от всичките видения, преплетени в паметта ми, се разбъркваха. Това ме караше да си представям, че отново съм се озовал някъде в миналото, че отново съм дете и в някоя лятна сутрин се събуждам в леглото на майка си; или пък съм в ъгловия си апартамент в Торонто, за да се вслушвам в тракането на трамвая или пък в гласовете на последните минувачи, отекващи прекалено силно в късните часове на нощта. Винаги бяха необходими усилия, за да може съзнанието ми да продължава — въпреки всички смущения — да поддържа илюзията, да работи в синхрон със свистенето на вятъра навън, който блъскаше клоните върху покрива. Съзнанието ми трябваше да поддържа илюзията въпреки усойните, пропити с пот чаршафи, сякаш мозъкът ми работеше не толкова да съзира нещата такива, каквито са, а просто да им придава някакъв смисъл. Да ги намества в това, което е възприето за редно. По този начин времето, което прекарвах сега тук, за да записвам всичките тези слова, като че ли се разделяше единствено между будуването и сънуването, като цялото ми усилие се свеждаше най-вече до това да опазвам илюзията непокътната. С изключение на активността на паметта ми нямаше никакъв друг знак за окончателно пробуждане, за достигане до истината за нещата, а само сънища, само блянове, само малката стая, в която съзнанието ми се опитваше да се побере, без изход навън към действителността.

Отидох да се изкъпя на един плаж в Кения, която посетих по време на престоя си в Нигерия. В този най-отдалечен край на континента имаше само малко пясък и храсти. Седнал на верандата, преглеждах писмени работи в квартирата, която бях наел над една бакалница в единствения град на острова. Квартирата имаше изглед към пристанището, където всеки ден чернокожи мъже разтоварваха шлепове, тежко натоварени с мангови трупи от трите по крайбрежието. Веднъж, докато си седях на верандата, се опитах да опиша заминаването ми от Вале дел Соле. Внезапно си спомних за дъжда тогава: как го чух да започва още по зазоряване. Спомнях си всяка подробност от този ден, но се смутих, че почти бях забравил за дъжда, когато вдигнах очи от написаното, за да се полюбувам на изпотените докери и видях как слънцето залива с лъчите си пристанището, за миг не успях да обхвана значението на това, което съзерцавах, толкова силно чувствата ми се оказаха запленени от ароматите на дъжда, за който си спомних. Като се замислих отново за тази сцена, малко късно се досетих, че нещо бях забравил: на фотографията ни с мама, която Марта бе запазила и която Марта твърдеше, че е направена в същия ден, не се забелязваха никакви признаци да е валял дъжд. Или може би снимката е била направена по друго време. Но оставаше фактът, че тази истинска история е била завинаги загубена за мен, че не мога сега, нито пък когато и да е, да си спомня за този миг без никакъв дъжд, който е бил запечатан на старата фотография. Може би винаги се намират такива моменти, за които не си даваме сметка, които в нищо не се вместват като историята на самия живот. Докато се стремим към истината, в същия момент се намесват поне още една дузина различни версии за нещата, които могат да бъдат потиснати, за да предоставят предимство само на една-единствена.