Нино Ричи - Къде отиде тя

— Но това не е правилно — възразих му аз.

— Да, може би не е правилно. В крайна сметка това бе една от причините, които ме подтикнаха окончателно да напусна Германия, това упорито мълчание. Често си мисля за децата, които са се родили след войната. Които са напълно невинни. Може би за тях тази тишина е по-добрият вариант. Или пък щеше да е по-добре въобще да не се бяха раждали, за да не бъдат обременени с греховете на своите родители, с това, което те са извършили или не са извършили. Така че това вероятно е най-доброто решение за търсенето на Рита и нейния баща. За нея ще е най-хубаво да си остане освободена от бремето, свързано с неговото минало или с лъжите, които той евентуално би й наговорил.

Искаше от мен доверие, но ми предлагаше и основанието, заради което да му откажа.

— Той може да е бил всякакъв, този мъж — замислено процедих аз. — Ако съдя по това, което току-що ми обясни. Би могъл да е бил и истински злодей.

— Да. Може би. Или може да е бил просто един най-обикновен човек. Да не е бил герой. Някой, който не желае да дава повече обяснения за миналото си. В живота на всеки от нас може да се открият подобни събития, които за другите ще останат завинаги неразбираеми. Дори може би и в твоя живот.

Извърна се към мен и ме изгледа. Внезапно ми стана ясно, че знае за нас с Рита. Може би не с всички подробности, нито какво точно е станало, но достатъчно, за да усеща, че нещо се е случило, че е бил прекрачен някакъв праг. Имах чувството, че той не толкова се старае да контрира моите подозрения, като противопоставя моята тайна срещу своята, а по-скоро се опитва да спечели доверието ми, да ме убеди да не продължавам да настоявам за този разпит.

Останахме смълчани край масата. По улицата към кръчмата се зададоха двама старци. Щом изкачиха стъпалата до терасата, те ни поздравиха, след което преди да влязат вътре, се увлякоха в разговор.

— Никога не си обяснявал откъде знаеш италиански — припомних му аз, след като двамата непознати изчезнаха от терасата.

Джон улови погледа ми, сякаш се стараеше да разбере намеренията ми.

— Служих тук през войната — призна той накрая. — Също като онзи твой войник.

Можех да продължавам да го разпитвам, но можех и да престана. Имах чувството, че той щеше да ми отговори на всеки въпрос, стига да го изложа правдиво и убедително и че в крайна сметка щях да успея да го преобразя в ролята, с която той не желаеше да се нагърбва. Или може би щеше да стане и да изчезне, както бе направил преди двадесет години.

— Рита сигурно вече се тревожи за нас — измърморих аз.

Тръгнахме към къщи. Вече се бе свечерило и уличните лампи хвърляха своята жълтеникава светлина по тясната улица. Застудя, при това много. От прозорците на някои къщи, покрай които минахме, се виждаше заревото на огъня в огнищата.

— Може би вече трябва да си тръгнем — припомни ми Джон.

— Да.

— Или искаш още да постоиш тук?

— Мисля, че ми се иска да остана още малко. Всъщност не съм сигурен.

Сега той ми се стори по-странен, дори непознат — сега, след като нещата се поуталожиха — този мъж, който бе променил завинаги хода на моя живот, ала за когото дори и сега почти нищо не знаех. Не бях сигурен какъв точно пакт бяхме сключили, не бях сигурен, доколко той ще опази своята тайна или доколко аз имам намерение да го направя.

Когато стигнахме до къщата, на втория етаж още светеше. Спряхме се пред външната врата.

— Знаеш, че аз никога не бих я наранил — заговори Джон. — Мисля, че поне това ти е ясно.

— Да.

Но вече не бях сигурен дали бях постъпил правилно, нито бях уверен кой бе този мъж, на когото бях позволил да бъде толкова много с Рита, нито знаех дали мога още да му се доверявам, след като може би бе създал толкова много усложнения.

Когато се качих на горния етаж, вратата на Рита беше отворена.

— Ти ли си? — попита тя.

Лежеше в леглото с книга в ръка, все още облечена. Заради студа беше загърнала краката си с едно старо вълнено одеяло, което бях заел за нея от Луиза.

Измести се малко, когато се появих на вратата, след което придърпа одеялото.

— Как прекарахте в кръчмата?

В гласа й се долавяше леко напрежение, сякаш наистина е била загрижена, че двамата с Джон сме излезли сами.

— Всичко е наред.

— Предполагам, че сте водили сериозен мъжки разговор.

— Нещо от този сорт.

Останах прав до вратата, на прага на стаята й.

— Ако искаш, можеш да влезеш.

Седнах на единствения стол в стаята. Рита се надигна леко в леглото, сгъна крака и изтегли одеялото чак до раменете си.